Бях на 17, когато разбрах, че съм бременна. Връзка с бивш съученик, секс без предпазни средства. Живеех с родителите си в едно истинско село и не знаех много за него. Какви презервативи, като имаме един магазин в цялото село, където не винаги можете да си купите масло.
До 5-6 месеца си мислех, че всичко някак ще се реши. Ще дойдат пак месечните, а ям, защото винаги ям много. По принцип съм доста пълничка. Именно поради излишните мазнини майка ми пренебрегна самото начало на бременността. Носех по-широки тениски, взимах ги от баща ми.
Между другото, баща ми е фермер. Затова бяхме най-заможното семейство в селото. Постоянно пътуваше до града, караше месо и зеленчуци с колата и се връщаше с пари. Той е добър, но много строг. Да му каже за бременността беше равносилно на самоубийство. Така че чаках неизвестно какво…
Мама забеляза случайно, когато простирах прането. Тя изтича, надигна тениската ми и изкрещя: „Кольооооо“.
При вика татко бързо излезе от банята. По-натамвсичко беше като на филм. Не, не крещяха. Събраха мълчаливо нещата ми и казаха, че отиваме в града. Че нямаме нужда от такъв срам, че трябва да направим аборт. Когато казах, че детето вече рита, майка ми затръшна вратата.
През нощта изтичах през прозореца при Иван, моя съученик. Казах му, че всички настояват за аборт. Исках да чуя отговор от него. Той сви рамене, каза, че не го интересува.
Но ако отида в града, няма как да му нося маратонки, а старите му били скъсани. Тази фраза за маратонките сложи край на нашата любов. Никога повече не видях Иван.
Първо ме заведоха в областния център, но там лекарите казаха, че срокът е много късен, не се наемат. После не помня колко болници обиколихме, но почти навсякъде казаха, че е късно за аборт. Татко хвърли една торба с пари на масата и каза, правете каквото искате, не ни трябва дете.
Ако по-рано се отнасях с детето в корема си като с кукла, то след тези думи разбрах, че то няма никой друг освен мен. Аз съм му майка, трябва да го защитавам.
Молех баща ми да си промени мнението, на крака му паднах, но той беше непреклонен.
В едната болница се съгласиха да предизвикат изкуствено раждане, в другата се съгласиха да ме приемат под чужда лична карта, а след това да дадат детето за осиновяване. Татко се замисли. Гинекологът го убеди, но при условие, че сега ще остана в болницата и ще лежа там до раждането.
Татко ме остави и си отиде. Няколко дни по-късно моят гинеколог Александър ме покани да му гостувам за една нищувка. С радост се съгласих, защото беше непоносимо да се спи в отделението, където всички стенеха и хъркаха, а аз лежах там уморена.
Така живях с него до раждането, а след това той ме покани да остана завинаги. Оженихме се, когато детето беше на годинка.
Попитах го защо го направи? Защо ме спаси от аборт? Защо се ожени за непълнолетна? Защо ме покани? Имах много въпроси.
Той каза само, че бременната му съпруга е загинала в катастрофа. И в деня, когато дойдохме с татко при него, било точно една година от датата на трагедията.
Сутринта той бил в църквата и помолил Бог за знак какво да прави по-нататък, как да живее, когато вече нямал сили да стане сутрин. Когато видял името на жена си на личната ми карта, той разбрал, че трябва да се намеси, защото този път можел да помогне.
Кръстихме сина ни така както поиска той. Знам, че това е името на бившето му неродено дете, но не ми е болно. Радвам се, че имам семейство. Вече не говоря с родителите си. В деня на раждането Сашо им се обади и каза, че всички са живи и здрави, но няма нужда да идват повече.
Днес при нас всичко е наред, пак съм бременна. Хубаво би било с две деца да мога да карам кола , но мъжът ми е против вземането на книжка, разбирам го. Нека това е цената, която трябва да платя за моето щастие.
