Когато бях на две години, баща ми се отказал от нас и отишъл при друга жена. Майка ми ме отгледа сама и постоянно ме упрекваше, че не й позволявам да уреди личния си живот.
Всеки път чух, че е купила на мен ботуши, вместо тя да си купи роклята, която си е харесала. Не вярвах на думите й. Винаги сме имали пари.
Изобщо не обвинявам баща си, той си отиде, защото му свърши търпението. Тя контролираше всичко, унижаваше всички, винаги четеше морал и укоряваше всички за всички земни грехове. Разбира се, никой мъж не би могъл да понесе това.
Аз бях принуден да я търпя, нямаше изход. Татко не ме взе с него.
Майка винаги казваше, че няма пари. Не ми купуваше играчки или сладкиши. Носих една и съща училищна униформа няколко години, зашиваше кръпки в долната част на ръкавите и панталоните ми.
А тя всеки ден се глезеше, обличаше се като кокона и през ден тичаше на фризьор. Не, тя не работеше, спонсорираха я любовници, които прекарваха нощта с нас. Дори не помня колко бяха.
Радвах се, че не ми купуваха дрехи за тяхна сметка, затова с гордост носех опърпаната си униформа. Тези мъже ме гледаха като мебел, понякога дори не ме поздравяваха. Те също не смятаха мама за жена, а просто за парче вкусно месо.
В 10 клас, си намерих работа на непълен работен ден. След часовете пусках обяви и събирах пари за нормални дрехи. Не помолих майка си за нищо, тя не ме изгони от от вкъщи – поне това беше добре.
Колкото повече пораствах, толкова повече осъзнавах, че тя няма нужда от мен. Израснах сам и се грижих за себе си.
Живеехме в един дом като непознати. Понякога си разменяхме рутинни фрази, но никога не разговаряхме от сърце. Скоро майка ми се пристрасти към чашата, започна да пуши, животът й потъваше в бездната…
Влязох в университет и се преместих в студентско общежитие. Условията там не бяха страхотни, но не ми пукаше. Намерих добри съквартиранти и веднага станахме приятели.
Мама напълно забрави за мен, не се прибирах – и това я устойваше. Тя не се обаждаше, не пишеше, не искаше да се срещаме, дори не знаеше къде съм и какво правя. Примирих се с това.
Реших просто да забравя за майка си и да живея за себе си, точно както живеят децата в сиропиталищата!
Минаха 30 години. Намерих си добра работа в друг град, ожених се и станах баща. Имам прекрасна, грижовна съпруга, а големият ми син вече ме направи дядо.
Понякога си спомнях детството си, негодувание, болка и тъга все още живееха в мен.
Сега се стремя да бъда най-добрият баща за семейството си, така че никога да не се изправям пред миналото си. И децата ми, и съпругата ми ме обичат точно такъв и аз буквално се наслаждавам на тяхната любов, защото не получавах достатъчно от това като дете.
Един ден получих писмо от майка ми. Как е разбрала адреса ми, не знам. Текстът гласеше: „Сине, моля те, ела да ме видиш“.
Тя дори не ме е наричала така преди. Обикновено се обръщат с „Е, ти!“ или „негодник!“ Това писмо разруши целия ми мир.
Преди това си мислех, че съм сложил край на тази история, но изведнъж ме завладя нов прилив на гняв. Реших да отида я посетя. Ако поиска прошка, ще й простя, ако продължава да се държи така, ще се обърна и ще си тръгна.
Когато позвъних на вратата, ми отвори някакъв непознат старец. Беше чист и спретнат. Той ме заведе в спалнята. Беше чисто и подредено. Мислех, че майка ми отдавна е останала без апартамент и се навърта с местни пияници.
Тя беше бледа и слаба. Очите й бяха също толкова безразлични и празни.
– Сине, ела при мен… Знаеш ли, остана ми много малко време… Исках да те видя. Цял живот тичаш насам-натам и не си посетил майка си. Отгледах те, изправих те на крака, но нямаше благодарност…
Проссто избухнах.
– Да не си полудяла? Виждам, че изобщо не си се променила. Цял живот си ме обвинявала за всичко, че само си се жертвала за мен. Не трябваше да идвам. Ти не направи нищо за мен, ти живя за себе си!
– Синко, недей така…
– От днес аз не съм твой син. Какво искаше от мен? Защо изпрати писмото?
– Исках да кажа, че не ти се сърдя… За това, че не се погрижи за мен, не се сети за мен, за твоето невежество и безразличие…
Бих искал да й кажа много, но реших да не измъчвам душата си. Тръгнах си.
Думите ми няма да променят нищо, тя ще си отиде с мнението си.
Седнах на пейката и се разплаках като дете. През годините се натрупа толкова много негодувание, че вече не можех да го държа в себе си.
Прибрах се при семейството си. Не знам дали майка ми е жива или не. Не ме интересува.
Вече не може да ме нарани, просто я пуснах. Отдавам се изцяло на семейството си. Те го залужават.
