Казвам се Наталия и съм на 44 години. Всеки прави грешки, особено когато е млад. Аз не съм изключение. Вече съм била омъжена два пъти, сега съм в третия си брак.
С втория ми съпруг родихме прекрасно момче, сега е на 16 години. Много е умен, бъдещ медалист, смята да става лекар. Но го виждам изключително рядко.
Живее при леля си, по-голямата сестра на съпруга ми, на 100 км от мен. А аз живея с дъщеря ми и нейния баща – третият ми съпруг.
Когато разказвам историята на живота си, виждам основно едно нещо в очите на хората – осъждане! Само ако знаеха аз коло съдя себе си! Ако можех да върна времето с днешния си акъл.. щях да направя всичко по обратния начин и сега синът ми щеше да е с мен.
Бащата на Павел беше архитект. Отначало всичко беше наред при нас, усетих, че съм намерила най-добрия мъж. Но с времето започнах да забелязвам, че нещо се променя. И то не в добрия смисъл.
Съпругът ми можеше да започне да плаче изневиделица, а в следващия момент ме сграбчваше за врата и не можех да усетя земята под краката си.
Бях много притеснена за съпруга си и с хитрост успях да отида с него на лекар. След изследвания се оказа, че мъжът ми има психично заболяване. Бях сломена.
Той не искаше да се лекува, а аз не можех да търпя такова отношение. Реших да се разведа, но той не искаше да ме пусне… Последните шест месеца от живота ми с него живях в страх, за себе си и за детето. Но всичко се нареди и накрая той ми даде развод.
След още шест срещнах настоящия си съпруг. Беше по-млад от мен, но това изобщо не ме притесняваше. Преместих се да живея при него. До него се чувствах млада и желана жена. И точно това ми трябваше толкова много!
Оженихме се и направихме невероятна сватба. Но година по-късно, когато общото ни дете беше на един месец, той ме изправи пред избор. Най-лошият избор в живота ми. Или махам сина ми Павел от дома ни, или ще ме изостави…
Не исках дъщеря ми да расте без баща… Не знам какво ме е мотивирало тогава. Спомням си, че имах само 3 дни за размисъл. Синът ми отиде да живее при леля си, тъй като баща му почина няколко месеца преди това решение.
Днес малката ми дъщеря е на три години. Тя общува с по-големия си брат. Макар и съпругът ми не е доволен от това.
Говоря със сина си почти всеки уикенд. Ходя на родителските срещи, с него често се разхождаме и пазаруваме. Но виждам, че той не е готов да говори с мен на всички теми. И ме боли, че вярва повече на леля си, отколкото на мен.
Но не се оплаквам. Сама съм си виновна за това. Аз направих този избор. Просто се страхувах да остана сама цял живот! Бях толкова уплашена, че остави сина си сам. Дотолкова, че избрах мъжа си пред детето си.
Съпругът ми ме принуди да напусна работа, защото давах цялата си заплата на сина си. А съвсем наскоро претърпях сериозна операция. Мисля, че ако имах възможност да работя и да си изкарвам хляба, всичко това нямаше да се случи и детето ми щеше да е с мен!
Затова искам да се обърна към всички жени по света: не забравяйте, че вашето дете е най-ценното съкровище, което имате в живота си! Борете се за него, обичайте го и го уважавайте!
