Иван се разхождаше из гарата и гледаше в очите минувачите. Беше се отчаял, когато разбра, че майка му може би няма да се върне. Той се скри в единия ъгъл и извади геврецита, които тя му бе оставила.
Дарина бе забелязала веднага момчето и повика мъжа си. Когато попитаха Ивам къде са родителите му, той избухна в сълзи.
Двамаъта решиха да отменят пътуването си и да помогнат на бедното дете. Това гладно момче просто ги порази до дъното на душата. Първо го нахраниха добре, а след това отидоха в полицията.
Те вече имаха две свои деца, но и не искаха да изоставят обърканото момче на гарата. Дори не искаха да си представят колко е уплашен тук сам.
Но когато полицията пристигна, те все пак трябваше да се разделят, защото Иван беше отведен до изясняване на обстоятелствата.
Впоследствие Иван бе пратен в дом за деца, лишени от родителска грижа.
Въпреки това Дарина и нейният съпруг посещаваха новия си приятел всеки ден, а след това решиха да станат негови осиновители. Ето как Иван получи истинско семейство.
Децата топло приветстваха новия член на семейството и веднага се сприятелиха с Иванчо. Изобщо не ревнуваха, а бяха състрадателни и добри към момчето.
Животът се разви така, че собствените синове на Дара и мъжа й тръгнаха по наклонената плоскост – забъркаха се в лоша компания и полетяха към житейската бездна.
Но Иван винаги беше до тях. Той беше гордостта на своите приемни родители. След като завърши университет с отличие, той си намери добра работа и се справяше отлично с живота.
Един ден към него се приближи някаква немарлива, бездомна жена. Тя беше застанала точно до входа на жилищната му сграда. Иван нямаше как да сбърка тези очи.
— Иване, аз съм твоята майка. Ще ме пуснеш ли в дома си? – попита го непознатата.
Той нямаше идея как е намерила адреса му. А и не го интересуваше.
— Сега се връщам. Почакай малко – отвърна й той.
Иван влезе в апартамента и след известно време се появи с плик с гевреци, подаде ги на майка си и каза:
— Ето, вземи ги. И отиди на гарата. Ще се сетя за теб след 30 години!
