Преди време бяхме съвсем обикновено семейство. Съпругът ми беше на работа през деня, а вечерта къпехме заедно дъщеричката си заедно и после ходехме на разходка с нея.
Чат-пат през уикендите си организирахме някоя екскурзия.
След раждането на втората ми дъщеря всичко стана по-сложно. Беше ми трудно да се грижа сама за тях и започнах да обвинявам съпруга си, че той мисли само за собствената си реализация, а аз нямам такава възможност. Аз си стоя затворена вкъщи.
Започнах да се дразня дори от дреболии и се ядосвах на целия свят. Исках да пусна голямата си дъщеря на детска градина, но тя започна да боледува и нещата само се влошиха. Съпругът ми работеше през цялото време, а аз вече бях истински уморена от този живот.
Започнах да си мисля, че бракът е планина от грижи и проблеми. А също и самотата. Реших да говоря със съпруга си, но все не ни се отдаваше да се усамотим.
И тогава реших да напиша писмо. В което планирах да излея всичко, което мисля и чувствам. Исках той също да ми върне свое писмо, написано с негови думи. Един вид да разменим мнения.
Написах цели три листа – всичко, което таях като болка, излях върху хартията. Какво не ме устройва, какво искам да променя, колко съм уморена от отпуска по майчинство, от семейния живот, от съпруга ми с неговата кола и работата му.
Признах му, че съм уморена и че вече не искам нищо – за какво ми е този живот?
На следващия ден предадох писмото на съпруга си. Той започна да чете, след което се усмихна и каза: „Когато децата пораснат, всичко ще се промени.“
И ми връчи своето писмо.
Разгънах го и очаквах да прочета в него същите упреци, само че за моя сметка. Вече бях готова да се оправдавам. Дори бях готова да стигна до развод развод.
Разгънах листчето и на него имаше само 6 думи: „Харесвам те такава, каквато си!“
Бях изумена…очаквах всичко. Но не и това. Онемях. Останахме сами с мъжа ми и не поисках обяснения.
Осъзнах, че най-близките ми хора са децата ми и съпругът ми. И че те не искат нищо от мен, абсолютно. Просто ме обичат и това. Все още пазя това писъмце.
Така и стана – децата пораснаха. И животът ми стана различен. Сега иътуваме в други страни, ходим на разходки, обикаляме музеи и галерии. Дори успях да отида на поход!
От време на време онзи ден изплува в паметта ми и много се радвам, че съпругът ми се оказа по-мъдър от мен. Иначе щях да се разведа с него, да сторя някоя глупост и от семейството ми нямаше да остане и следа…
Благодарна съм за живота си.