Раждането ми продължи почти цял ден и беше много трудно. Детето излезе с краката напред. Когато синът ми най-накрая се роди, бяхме преместени в патологията.
Бебето беше свързано с апарат, аз бях в друга стая и го посещавах само по време на хранене.
Нямах търпение да дойде времето, когато след поредния преглед лекарят най-после ще ни съобщи, че всичко е наред и можем да се подготвим за изписване.
В стаята с мен беше деветнадесетгодишно момиче, което също наскоро беше родило. Когато се запознахме, тя ми разказа своята история, която ме шокира.
Един ден Вера, така се казваше съквартирантката ми, се прибирала от университета. Лекциите свършили късно, навън вече се стъмвало и момичето забелязало две момчета, които я следвали няколко пресечки.
Тя ускорила крачка и се опитала да избяга, но негодниците я настигнали близо до парка, замъкнали я навътре, набиле я и я изнасили. Преди това момичето било непорочно.
След това Вера прекарала дълго време в болницата за лечение и именно там, известно време след ужасния инцидент, разбрала, че е бременна.
Щом научила за това, тя нямала представа как да живее по-нататък. Прибрала се у дома дома,взела пълна вана с вода, написала прощална бележка и нарязала китките си. Майка й обаче я намерила навреме и я спасила.
Преди три дни момичето започнало да получава контракции. Тя извикала линейка и скоро родила момиченце. Раждането протекло леко, но бебето се родило слабо и така двете се озовават в патологията.
Вера поиска да си тръгне веднага щом събере сили след раждането, но лекарите не й разрешиха. Тя обаче все още отказваше да нахрани дъщеря си и дори не отиде при нея.
Опитах се да убедя младата майка да не се отказва от детето си, въпреки че разбрах, че дори не мога да си представя как се чувства сега, какви емоции предизвиква това дете в нея, чийто баща е извършил такова ужасно действие срещу момичето.
Вера дори не искаше да ме слуша, през повечето време просто лежеше в стаята и гледаше в тавана, ходеше само на прегледи, когато лекарите я извикаха.
А когато отново излезе от стаята, бях сигурно, че момичето е отишло да потърси лекар, но след това повече не се е върна.
Всеки път, когато отивах в детското отделение, за да нахраня сина си, сърцето ми се свиваше от жалост към малката Диана (така кръстих изоставеното момиче).
Разбрах, че ако се възстанови, ще я преместят в сиропиталище, където никой няма да й пее приспивни песнички, да я притиска към гърдите си или да я успокоява, когато започнат коликите. А после я чакаше дом за сираци…
Уплаших се за новороденото, което не беше виновно за нищо.
Когато отново нахраних сина си и излязох от стаята, чух от разговора на сестрите, че утре Даяна ще бъде изписана и преместена в детската стая на сиропиталището. Кръвта ми се смрази от тази новина.
Обадих се на съпруга ми, разказах му всичко и казах, че искам да взема момичето. Той беше шокиран, майка ми също не можа да разбере решението ми, но всички го приеха за даденост.
А думите на съпруга ми впоследствие ме изненадаха, объркаха, но и ме зарадваха: „Ще се радвам. Вече ще имам не само прекрасен син, но и скъпа дъщеря.“
Събрахме всички необходими документи и ме изписаха от родилния дом с две деца на ръце. Никога не правехме разликата между децата; дъщеря ни стана толкова скъпа за нас, колкото и синът ни. Учи се добре, израсна красива и сладка дама!
Завършила медицински университет и миналата година се омъжи за свой състудент. А тази седмица се роди моята внучка!
Никога повече не чух за биологичната майка на Даяна и не знам как се е развил животът й в бъдеще, но благодаря на нея и на Бог за моята красива дъщеря.