Така се случи, че взех в дома си една стара баба от старчески дом. След това близките ми спряха да говорят с мен. Оттогава ме смятат за ненормална и не общуват с мен.
Кажете ми какво направих грешно? В крайна сметка те взимат малки деца от сиропиталището. А аз приютих баба. Старите хора нямат ли нужда от помощ? Не заслужават ли внимание?
Всичко се случи така. Четирима живеехме в тристаен апартамент: двете ми дъщери и майка ми. Но майка ми се разболя и почина. Не можех да свикна с факта, че стаята й, от която винааги струеше такова веселие и позитивна енергия, сега стои празна. Постоянно ми липсваше у дома. Така измина една година.
****
Веднъж, отивайки в магазина, срещнах стар познат, когото не бях виждал повече от 20 години. Той, може да се каже, пропиля живота си – не можа да направи семейство или кариера.
Той ми сподели, че дълго време дори е живял с пенсията на майка си. Понякога обичаше да пие много. Майка му не издържала и го принудила да си тръгне. Тогава той не се церемонил дълго време и я предал в старчески дом.
Отначало я посещавал поне веднъж месечно. След това посещенията намалели. А сега съвсем съм забравил пътя до там. Защо му е тя?
Когато чух тази история, сърцето ми се счупи. Как е възможно, кажете ми? Да оставиш собствената си майка! На кого би му хрумнало??
В този момент в мен се зароди една наглед странна идея – да взема жената при себе си.
Седмица по-късно направих точно това. Когато роднините ми научиха за стореното, спряха да идват на гости. Нарекоха ме луда. Времената са трудни. Трудно е да оцелееш сам, а аз доведох и непозната баба в къщата.
Между другото, приятелите ми също не ме подкрепиха. Те също въртяха пръст по слепоочието си. Добре ли си, защо си взела паразит?
Но пък дъщерите ми ме подкрепиха. Баба Надя се оказа доста веселаа и се остави да бъде обичана. Тя изобщо не ни създаваше проблеми, а напротив, стана пълноправен член на семейството и наш пръв помощник.
С пристигането в нашия дом тя се развесели и след няколко дни напълно „оживя“. Сутрин още не бяхме станали, а палачинките вече димяха на масата. Дори ни беше неудобно пред нея.
Бабата обаче ни увери, че не й е било трудно, дори е доволна, че може да помогне на някого. Свикнала е да работи. В старческия дом най-трудното нещо за нея бил да изкара деня без да прави нищо.
Дъщерите започнаха да възприемат баба Надя като своя. Всичко, което имаха, споделяха с нея. А тя се радва като дете. Тя се опитва да ни помогне с всичко. В крайна сметка, според нея, ние сме най-скъпите хора за нея. Тя си няма други.
Затова ми даде и цялата си пенсия. Тя не се нуждае от това, защото не излиза навън – краката я болят.
Заобичах я като своя баба. Сега дори не мога да си представя как бихме живели без нея. С появата й в нашата къща саксиите започнаха да растат и да цъфтят отново по первазите.
По едно време засадихме много стайни цветя, но нямахме достатъчно време да се грижим за тях. Забравяме да ги полеем навреме, да ги засадим отново, да ги освежим. Баба Надя по собствена воля пое попечителството над нашите цветя и те започнаха да цъфтят и растат.
Сега съм напълно уверена, че постъпих правилно. Тъжно е само, че роднините и приятелите ми спряха да ме посещават, сякаш ги моля за помощ или искам пари.
Мисля, че всичко ще се оправи с времето. И ще ме разберат. В крайна сметка не е виновна бабата, че е била изхвърлена в дом и забравена. Тя е много добър и мил човек. Заслужава повече. Даже често ми се прокрадва в съзнанието, че бабата се е превърнала в ангел-пазител за нас, защото устните й непрекъснато шепнат молитва.
