В училище, когато имахме парти с пица, питах учителя си дали мога да взема остатъците за вкъщи.
Събрах всички остатъци – половин пица със сирене и 4 броя гризини. Направо треперех от щастие, защото пицата беше много рядко ястие в семейството ми, а това е любимото ми ядене.
Качвах се на градския автобус и се прибирах с кутията в скута си, хората ме питаха какво държа там и аз наистина не знаех какво да им кажа. Бях объркана.
След пътуването с автобуса ми оставаха още около три километра пеша. Но вече най-накрая бях у дома, чаках това цял ден. Слагах кутията във фурната и виках братята и сестрите си в кухнята.
Бях толкова щастлива, че всеки от тях можеше да получи парче хляб и парче пица. Носех голямата, дебела кутия около 6 часа само заради тях. Те бяха на 4, 6, 8 и 10 години.
Аз нямах парче, но бях толкова щастлива, че изяждаха пицата. Никога не можехме да си позволим пица и това беше наистина специално удоволствие за нас. Шестгодишната ми сестра ми даваше своята коричка от пицата си. Това е любимата ми част.
Спомням си как седях в стаята си на матрак без чаршаф, който лежеше на пода, и плачех, докато ядях корите.
Спомням си, че всичките ми мебели бяха от кашони. Моето нощно шкафче, етажерка, скрин – това бяха все кутии, които обръщах настрани или обръщах с дъното надолу. Това беше преди четири години.
Наистина искам да се върна и да прегърна онова 16-годишно момиче и да й кажа, че всичко ще бъде наред. Няма да е скоро, но ще бъде!
