Това е една невероятна история… За жена, която се бори през целия си живот от първия ден на белия свят. Въпреки че по план този живот изобщо не трябвало да го има.
Защото майка й всъщност отишла в болницата, за да направи аборт…
През 1977 г. Мелиса Охдън от Мисури се бори за живота си в болница в Айова, след като е родена преждевременно и е изхвърлена като токсичен отпадък.
Майка й Рут е била принудена да направи аборт от своята майка, медицинска сестра в болницата, и е напуснала болницата, смятайки че токсичният физиологичен разтвор, който й е даван в продължение на пет дни, когато тя била бременна в осмия месец, е абортирал детето й.
Въпреки това медицинска сестра чула нейните „слаби викове“ и я спасила от кофата за отпадъци и макар началникът на смяна – бабата на Мелиса – да я посъветвала да „остави бебето в стаята да умре“, Мелиса, известна като Миси, оцеляла.
Разказваме ви историята от гледната точка на Мелиса:
„Отдавна знам, че съм осиновена. И по-голямата ми сестра Тами също беше осиновена от родителите ни. Знаехме го и нямахме проблем. Все пак бяхме у дома, с любящи родители. И какво като не са ни роднини? Когато бях на 6 години, нашата майка най-накрая успя да забременее – беше страхотно! У нас се появи братче.
Веднъж се скарахме с Тами и тя каза: „Моите биологични родители са ме искали, но твоите не са те искали…“
Вече знаех, че съм осиновена. За какво говореше тя? Тами предложи да попитам мама и татко.
Майка ми ми каза съкрушителната истина… Оказа се, че биологичната ми майка е дошла в клиниката и е искала да се отърве от мен. И съм оцеляла. Това е рядкост, но наистина съм оцеляла след аборт.
Тя била много млада. И майка й я накарала да се отърве от мен. Мама, биологичната ми майка, била в болницата няколко дни. Те се опитали изкуствено да предизвикат раждане. Лекарят бил много изненадан, когато съм се родила жива.
Тя не знаела за мен! Никой не й казал… Не искали да я наранят. Но медицинска сестра ме спасила. Така съм стигнала до приемните си родители.
Лекарите казали, че след тази история ще имам увреждания в развитието си. Изненадващо, това не е така. Добре съм.
Майка ми сподели тази история с мен, но…
Тогава бях тийнейджър. Тази истина ме разяждаше отвътре и убиваше любовта ми към себе си. Започнах да употребявам наркотици и да отсъствам от училище. Чувствах се много зле след този разговор. Мислех само, че не е трябвало да съм на белия свят…
Светът ми се промени след всичко това.
Отне ми много усилия да се примиря и да изляза от това блато от наркотици, алкохол, секс и глупост. И успях! Пак спечелих, но…
Отидох да уча в университета на Южна Дакота. Едва след известно време успях да разбера името на биологичната си майка. Оказа се, че тя също е тук, в Дакота. А баба ми преподава в университета.
Пътищата ни се пресякоха съвсем случайно.
Успях да се свържа с дядо си. Оказва се, че той и баба ми – те са знаели, че съм оцеляла! Дядо ми писа, че след всичко това той започнал да се отдалечава от семейството. Те трябвало да пазят тази тайна от всички и от собствената си дъщеря. Но той нямал нейните контакти, отдавна бил напуснал старото си семейство.
Едва когато бях на 36, успях да разбера истината за родителите си. Оказва се, че мама и татко са били на 19 години. Те били студенти. Мама винаги спортувала, много сериозно, така че имаше нередовен цикъл. Изобщо не знаела до 4-месечна възраст, че чака бебе.
Всичко било организирано от баба ми – тя било твърдо против връзката на родителите ми. Мама се съпротивлявала, но после се предала.
Тя била на капкомери с отрова 5 дни, но раждането не започнало. Дори силно лекарство не можело да ме убие, тогава вече съм се борела и съм се вкопчила в живота. Лекарите помолили майка ми да не гледа, когато съм се родила. Просто не искали да й ме покажат – жива.
Родила съм се някъде около 20 седмица. По-късно се оказало, че гестационната възраст е 31 седмици. Казали на баба ми за това, показали й, че съм жива. Но тя поискала всичко да остане както е… Тя не се нуждаела от мен.
Но и тук съм оцеляла. Срещу всичко и всички.
Започнах да общувам с майка ми благодарение на факта, че неин братовчед й ме намери след разговора с дядо ми. Общувахме с имейли 3 години и никоя от нас не посмя да се срещнем реално.
Мама ми каза, че цял живот съжалява, че тогава се е съгласила на аборт.
Мама и аз се запознахме през 2016 г., 30 години след моето раждане. За първи път се погледнахме в очите. Знам, че съм много силна и знам как да оцелея. Но не искам да пожелавам същото на другите. Просто не искам никой друг да има същата история в живота си…“
Днес Рут и Миси поддържат близки отношения.
„Беше дълъг и болезнен път от срама и гнева до вярата и прошката. Но аз отказвам да бъда отровена от горчивина – това не е начин да се живее.“, казва борбената Миси.
