Никога не съм се разбирала със сестра ми. Имали сме разногласия, спорове и дори конфликти. Особено в детството, но да кажем, че там е нормално. Едната сестра ревнува другата или просто иска повече внимание.
Сестра ми ми завижда
Като деца със сестра ми често се карахме. Тя е четири години по-малка от мен, така че почти винаги родителите ми бяха на нейна страна. Особено мама. В училище беше малко по-лесно: все пак родителите ги нямаше, а другите деца ме разбираха и винаги осъждаха Юлия за нейната самонадеяност и арогантност.
Нямаше ден, в който тя да не се присмива на външния ми вид или да не ме дразнеше за нещо.
По рождение имам голям вроден родилен белег на лицето си. Баща ми винаги е казвал, че дори ми отива и че всъщност съм много красива. Но майка ми и сестра ми само се кикотеха зад гърба ми. Така че, когато баща ми почина, можете сами да си представите какво ми се стовари.
После, когато Юлия порасна, тя имаше цяла орда от гаджета. Живеехме в село, което сега, поради разрастването на града, стана част от него. Но тогава, повярвайте ми, нямаше инфраструктура и хората си живееха според порядките от едно време. Ето защо сестра ми се омъжи на 18 и бързо отлетя в непозната къща с друго семейство. Бях само щастлива от това.
Аз пък още тогава успях да приема външния си вид и не скърбях особено заради отсъстващите господа. Имах мечта да се изнеса от къщата на родителите си и да опитам късмета си някъде другаде. Може би в друг град. А ако имах късмет, в друга държава. Но тези мечти не бяха предопределени да се сбъднат.
Майка ми, която беше на страната на по-малката ми сестра през цялото ми детство, изведнъж започна да се чувства много зле. Тя каза, че съм й задължена в този труден момент да бъда с нея. Все пак съм й дъщеря.
А тя от своя страна се задължава да остави къщата и домакинството само на мен. В крайна сметка Юлия имаше много успешен брак, богат съпруг и за нея тази къща не означава почти нищо от финансова гледна точка.
Нямах други възможности, така че трябваше да се съглася. Намерих си работа наблизо, вечер просто готвех за двете ни и слушах оплакванията на майка ми за живота и здравето. Мислех, че след година-две така или иначе ще замина някъде, но за сега ще видя какви варианти има. Животът обаче само се изсмя на плановете ми.
Не отидох никъде нито след 5, нито след 10 години. Останах с майка си, която се подобри, после се влоши. Държавата й плащаше някаква пенсия, а аз се издържах някак си. Освен това не успях да уредя личния си живот. Докато сестра ми забременяваше и забременяваше, аз сменях един краткотраен, неангажиращ роман с друг.
Моите племенници почти открито ме наричаха „стара мома“ и „лелята с петното“. Кой ги е научил на това?
А сега, когато съм на 53 години и напълно платих помена след кончината на майка ми, сестра ми отново напомни за себе си. Най-голямата й дъщеря се омъжва, като самата Юлия, на 18-годишна възраст. Но тя и годеникът й няма къде да живеят.
Изненадващо, съпругът й винаги е имал пари. Както и да е, Юлия ще ги настани при мен, защото сега аз също живея в града и дори в сравнително добра квартира.
Неочаквано в завещанието на майка ми нямаше пряко указание, че къщата й принадлежи изцяло на мен. Така че Юлия има пълното право да поиска своята половина от къщата и земята. А аз, оказва се, съм си пропиляла живота за нищо.
Трябва също да кажа, че наскоро също срещнах мъж, вдовец. Той ме помоли да се омъжа за него и аз самата нямах нищо против. Но не можех да живея с него: той живее с баща си, който е тежко болен. Не искам да съм бавачка за втори път. От друга страна, би било възможно да заживее с мен, заедно. Ако не беше по-малката ми сестра и нейната вечна подлост.
Разказах на Виктор за отношенията ми с нея и той каза, че ще се опита да ми помогне да разреша проблема с недвижимите имоти. Той има приятел адвокат, който може да оспори решението на съда относно наследството на майка ни. Може би, ако нещата потръгнат, най-накрая мога да започна да живея живота, който винаги съм искала.
Нямам вредни навици и физически се чувствам много добре, по никакъв начин не усещам възрастта си. Кой знае, може би ще имам време да изпитам щастието на майчинството?
Но определено ще обичам децата си еднакво и няма да ги третирам като неплатени служители. Можете да сте сигурни в това.
