Съпругът ми и аз станахме родители два пъти за 18 години семеен живот. Последното раждане беше много трудно, затова ми беше забранено да забременявам повече.
Едва оцелях, когато родих втория си син, така че не исках да поемам повече рискове. Вземането на дете от сиропиталище беше единственият вариант.
Винаги съм искала момиче. Разбрах, че осиновяването е много сложен процес. Притеснявах се да не ми откажат, защото живеехме доста бедно. Да, и съпругът ми не можеше да ме издържа.
Въпреки всичките ми съмнения, бях решена. Обясниха ми, че няма свободни деца. Освен това имат линия. Трябваше да чакаме и да събираме документи. Говорих със съпруга ми и се захванахме за работа.
Всяка вечер разглеждах портфолиото на сираците и търсех моето момиче. Намерих! Обадих се, но ми казаха, че вече е осиновена. Реших да отида в този дом за децаи да говоря директно с директора.
В дома, в което отидох, имаше деца на майки със СПИН. Не ме беше страх.
Сред децата намерих друга една красавица. Тя безумно приличаше на най-малкия ми син. И всичко щеше да е наред, но само малка бележка в нейните документи ме обърка: „незавършентест за ХИВ“. Но в този момент не мислех за последствията – исках да я отведа с мен.
Децата ми бяха готови за пристигането на новия член на семейството. Не се тревожех за това. Започнах да подготвям документите със скоростта на светлината и в същото време да ходя на курсове за приемни родители, защото без това Соня нямаше да ми бъде дадена.
Много се уплаших в този момент. Бях на крачка от целта си, но се страхувах. Постоянно си задавах въпроса: мога ли да го направя? Но разбрах, че няма връщане назад, затова се овладях.
Когато за първи път видях детето си в бяла рокля, избухнах в сълзи. Слаба, почти плешива и бледа като мляко. Прегърнах я и я хванах на ръце, но тя мълчеше. Нямаше никаква реакция. Тя ни разглеждаше с интерес мен и мъжа ми, но не разбираше. По това време тя беше само на година и половина.
От главния лекар научих, че майката на Соня е наркоманка. Пълен букет от венерически болести, включително ХИВ инфекция. Съпругът ми и аз решихме да рискуваме, защото не можехме да се откажем това дете.
Когато майка ми за първи път видя внучката си, тя каза: „Значи това е малката Сашка!“. Да, дъщеря ми наистина много приличаше на най-малкия ми син Сашко.
Докато дъщерята свикваше и се адаптираше, я преглеждахме в специализирана клиника. За щастие тя беше напълно здрава. Имаше само забавяне на речта, но се справихме и с това.
Братята са бъбриви и четенето на приказки за лека нощ си свърши работата.
Много се радвам, че постигнах целта си и не се отказах на половината път. Сега имам красива дъщеря, моя отдушник, която обичам с цялото си сърце. Все пак родителската любов е способна на чудеса. Вярвайте ми!
