Вече втора година работя като начален учител. Чувствам, че това е професията на мечтите ми, учих за нея съзнателно и с интерес. Ходя на работа с голямо желание, обожавам децата.
Но родителите… Някои от тях са просто нетърпими и все учителите са им виновни.
Вече почти не смееш да направиш забележка на някой ученик, че после той ще те изкара виновна пред родителите си и те задължително ще ти поискат обяснение…
В класа ми има едно момче, което не се справя добре, но родителите му искат добри оценки от мен.
Между другото винаги се опитвам да му помогна, отнасям се с него като с всички и не унижавам достойнството му по никакъв начин.
Какво казва обаче това дете вкъщо, не се знае. Но резултатът беше пореден разговор с баща му днес, този път бащата дойде и изля цяла „кофа с помия“ върху мен.
И най-тъжното е, че не успя да обоснове нито едно свое твърдение. Излиза, че аз като учител нямам право да правя никакви забележки на това момче.
Когато го хваля, това не се взима под внимание от родителите. Но не дай си Боже да имам някакви критики…
В резултат на това: учителите нямат самочувствие, не знаят как да процедират и отнасят само обиди и унижения.
В класа има 29 души. Постоянните заяждания на някои родители ме обезпокояват.
Разбирам, че не трябва да им обръщам внимание. Но понякога изобщо нямам желание да работя с това дете. Ужасно е…
Какво да правя?
Ще ви дам пример от една случка в градския транспорт, за да видите колко е сбъркано всичко.
Качвам се в автобуса и от задната врата скача момче на около 10-11 години. Седна най-демонстративно пред мен на празната седалка. Други места нямаше.
Дори не му казах нито дума, само посочих ръката си нагоре: „Стани!“
Той стана и отиде назад. Усетих одобрението на другит епътници.
Аз седнах. А наблизо седеше майка му.
Тогава тя започна да крещи: „Защо вдигате сина ми! Вдигайте си вашите деца!“
Спокойно й казах: „Уважаема госпожо, явно не сте от България. Тук имаме традиция: по-младите отстъпват местата си на по-възрастните, особено на хората с увреждания. А в градския транспорт няма свои или чужди деца.“
Тогава синът й не издържа и ме нарече „тъпачка“.
В този момент целият автобус избухна, заедно с шофьора, осъждайки майката и сина.
В резултат на това те трябваше спешно да слязат на най-близката спирка.
Е, Бог да гои благослови. Никак не завиждам на учителите, които трябва да учат децата на тази майка.
Общо взето, учителката винаги ще е виновна, а нейното дете винаги ще е право, дори и тя да греши.
