Това е силен портрет на любовта и мисля, че всички трябва да го прочетем. Макар и тъжно, ни учи на нещо важно за любовта и връзките.
Една вечер се прибрах и докато жена ми сервираше вечерята, я хванах за ръката и казах: „Искам развод“.
Тя не изглеждаше ядосана на думите ми. Вместо това нежно ме попита: „Защо?“ Не отговорих и това я вбеси. Тя хвърли нещо по мен и извика: „Ти не си мъж!“
Тази вечер не говорихме. Тя се разплака. Знаех, че иска да знае какво се е случило в брака ни и не можех да й дам задоволителен отговор: вече не я усещах. Не я обичах повече. Изпитвах само съчувствие към нея.
С голямо чувство за вина съставих споразумение за развод, в което посочвах, че тя може да запази къщата, колата и 30% от моя бизнес. Тя го погледна и го разкъса на парчета. Жената, прекарала десет години от живота си с мен, стана непозната. Съжалявах, че губя времето, нервите и енергията й, но това беше моето решение,
Накрая тя заплака неудържимо пред мен. Oчаквах го. Мисълта за развод изглеждаше все по-реална.
На следващия ден се прибрах много късно от работа и я намерих да пише нещо на масата. Не вечерях, направо си легнах и заспах.
На сутринта тя представи условията си за развод: не искаше нищо от мен, но ни помоли да се опитаме да живеем възможно най-нормално през следващия месец.
Причините бяха прости: синът ни имаше изпити след месец и тя не искаше да го разстройва с раздялата ни.
Жена ми също така ме помоли да си спомня как съм я носил до стаята в деня на сватбата ни. След което ми заяви странно наглед желание – всяка сутрин в продължение на месец да я нося от стаята ни до входната врата (живеехме в къща с двор).
Помислих я за луда, но за да направя последните ни дни заедно поносими, приех странното й предложение.
Първия ден бяхме леко несръчни, когато я изнесох от стаята, но синът ни щастливо пляскаше след нас, пеейки „Татко носи мама!“ Думите му ме нараниха малко. Заведох я от спалнята до трапезарията и после до вратата. Тя затвори нежно очи и каза: „Не казвай на сина ни за развода“. Кимнах и я оставих пред вратата.
Вторият ден не бяхме толкова непохватни. Тя се облегна на гърдите ми и усетих миризмата на блузата й. Разбрах, че отдавна не съм поглеждал тази жена. Тя вече не беше млада. По лицето й имаше фини бръчки, а косата й побеляваше. Бракът ни й се отрази. За момент се зачудих какво съм й причинил.
На четвъртия ден, когато я носих, отново я почувствах близка. Това беше жената, която ми даде десет години от живота си. На петия и шестия забелязах, че усещането ни за интимност отново нараства. С напредване на месеца ми стана по-лесно да я нося и забелязах, че е отслабнала много.
Една сутрин бях поразен колко много болка и горчивина таеше в сърцето си и без да мисля много, докоснах главата й. Точно тогава синът ни дойде и каза: „Тате, време е да изведем мама навън“. За него гледането на баща му да носи майка му се превърна в основна част от сутринта.
Съпругата даде знак на сина си да се приближи и го прегърна силно. Извърнах лице настрани, защото се страхувах, че ще променя решението си. Взех я на ръце и ръката й естествено се уви около врата ми. Държах тялото й здраво, точно както в деня на сватбата ни.
При последното носене едва вървях. Знаех какво трябва да направя. Отидох с колата до къщата на любовницата ми Джейн, изкачих се по стълбите и казах: „Съжалявам, Джейн, но не вече не искам да се развеждам с жена си.“
Вече знаех, че искам да бъда с жена си до края.
На път за вкъщи купих на съпругата си букет цветя и когато цветарката ме попита какво да напише на бележката, аз се усмихнах и казах: „Ще те будя всяка сутрин, докато смъртта ни раздели“.
Върнах се у дома с цветя в ръка и широка усмивка на лицето. Но жена ми беше починала в съня си, докато ме нямаше. Оказа се, че тя се е борела с рака от месеци, но аз бях твърде зает с Джейн, за да забележа.
Тя е знаела, че скоро ще умре, но е искала да предпази сина ни от това да разбере, че родителите му се развеждат. Поне в очите на нашия син все още щях да изглеждам като добър съпруг…
Малките детайли от живота ни, които първоначално смятаме за скучни или маловажни, са това, което наистина има значение, те са това, което наистина има значение в една връзка; не имота, колата, личното имущество или пари в банката. Тези неща могат да създадат среда, благоприятна за щастие, но не могат да създадат щастие в самите нас.
Така че е време да станете приятели с партньора си и да правите онези малки неща за себе си, които изграждат интимност. Много хора не осъзнават колко близо са до успеха.
