Елена не спа три дни подред… Момиченцето, с което се запозна в сряда, изобщо не излизаше от главата й. Едно мъниче, някъде на около половин година, почти неподвижно, със сива пелена на очите…
Елена имаше двама големи сина, спокоен и разумен живот, работа, мъж, дом. А така искаше дъщеря – весела, палава, усмихната… Но нима това момиченце може да стане такава?
А вместо здрав разум в главата й се загнезди една мисъл: това момиче е моята дъщеря. И й е нужна помощ. Спешно.
— Вие чувате ли ме, разбирате ли, че тя е сляпа и глуха??
— Да, всичко със слуха ми е наред! – Елена усети, че излиза извън кожата си. – Решението не е леко и изобщо не искам да се доказвам на някого, страхувам се, че няма да ми стигнат аргументите – чух всичко, рабрах всичко. Подписах съгласие, че това момиче е моята дъщеря.
— Изчакайте един месец да оформим инвалидността…
Тук Елена внезапно избухна:
— Затова ли не сте изследвали детето шест месеца изобщо! Ето защо не са направени никакви анализи! Чакали сте просто официално да бъде призната за инвалид, за да получи домът за нея повече пари?! Правилно ли Ви разбрах?!
Управитят мълчаливо се обърна на пети и излезе, тряскайки вратата. Елена въздъхнала. Нейното мъниче не е инвалид. Всичко може да се разреши. Всичко ще бъде наред, задължително ще бъде. Те ще се справят, заедно.
Последваха трудни дни.
Лекари, изследвания, лекари, смяна на протоколи на лечение. За да се оперират очите – а това трбяваше да се направи – първо трябваше да бъде напълно здрава.
Мъжът не издържа на напрежението и си тръгна… Но пък въпреки всички прогнози „лежащото“ момиче за няколко месеца вкъщи се изправи, пропълзя, изправи се и започна да прави първи крачки.
А веднъж, когато куриерът донесе за нея нови дрешки, малката потрепери от звука на домофона и заплака..
Потрепери от звука!! Тя чува!!
Елена седеше в болничната стая, галеше косата на своето смело момиче – тя току-що се беше събудила след операция, лицето й беше закрито с бинтове. Хирургът седна на стола до нея и много тихо и сериозно каза:
— Прогнозите все още не са ясни. Много време е пропуснато, вродената катаракта трябва да се поправи възможно най-рано, разбирате… Възможна е атрофия на зрителния нерв. Не можем да ви дадем гаранция…
Той внимателно започна да сваля превръзките бинт. Елена усети как с всеки слой бинт тревогата й нараства. Какво да очаква? Какво ще излезе накрая от цялата тази бора? Какво се крие там, под превръзката?
Последният слой бинт остана в ръцете на доктора. Въздухът се тресеше от напрежение. Момиченцето мигна няколко пъти, примижа заради ярката светлина, но не заплака.
Бавно се обърна наляво и надясно, погледна лицето на лекаря и се обърна към Елена. Едногодишното бебе, което преди минути беше излязло от упойката, погледна жената право в очите и се усмихна.
Тя виждала за пръв път в живота си.
Тя най-накрая видяла мама.
П. С. – тази история не е измислена. Познавам Елена и дъщеря й Ангелина..
