Всеки от детството знае, че има такъв израз „не бива“. Когато не трябва да правите нещо при никакви обстоятелства, дори ако наистина искате. И го научаваме от малки.
Разбира се, често в живота си забравяме за това или съзнателно пренебрегваме всяка забрана. Но има моменти, когато „не трябва“ придобива съвсем различно значение.
Една жена погребала възрастния си син – красив, умен, грижовен. За съжаление не е необичайно в нашите трудни времена хора да си тръгват млади и силни.
Няма да описвам всички ужаси на траура, знаете и без мен колко е трудно. Но от един момент тя започнала постоянно да говори с портрета на сина си. И не просто да говори, а наистина да го моли да я заведе при него. Не мога, казвала тя, да търпя повече тези адски мъки. И плачела пред портрета.
Тоест разбирате колко много забрани е нарушила. Таз жена и планирала нещо лошо – искала да замине за другия свят предсрочно, за което помолила сина си. И това е непростим грях. Всеки трябва да си тръгне в часа, който му е отреден – не по-рано и не по-късно.
Една сутрин синът й се присънил. Бил много разтревожен и уморен. И си личало, че не е много щастлив от тази среща.
Гледайки тъжно майка си, той казал следното: „Знам колко много ти липсвам, мамо. Виждам и усещам. Но тук е тъмно и влажно от твоите сълзи. Както на теб ти е тежко, както ти липсва въздух от болка, така аз страдам. И не мога да стигна до светлината, но въпреки това имам много важни неща за вършене тук. Не се обиждай, мамо, но не можеш да дойдеш тук. Сега имаме различни пътища. Пусни ме…“
И си тръгнал. Разтвори се сред мълга, сякаш го нямало. И тъй като сънят на жената преди зазоряване бил слаб, повърхностен, тогава, отваряйки очи, тя си спомнила всичко дума по дума. Сякаш дори не спяла. Така си помислила тя. Сякаш толкова лбизо прозвучал гласът на любимия й син … Но синът вече бил далеч.
Да, нашата болка е безкрайна. Тя няма граници – толкова е голяма понякога. Но душите на нашите близки страдат също толкова дълбоко с нас. Мислим ли за това? Помним ли? А трябва.
