Кучето Хачико се превърна в символ на лоялност и гордост на японците. За него са правени филми, издигнати са му паметници. Но никой не е създал филм за селската котка Гаврош. А се оказало, че душата му е същата като на Хачико…
Започваме с това, че пълното му име е Гаврош. Като дете неговият стопанин, когото всички наричали просто Ванката, прочел книга за момче, което се държало героично на френските барикади.
И на стари години, когато приютил коте, изхвърлено от някого на боклука, го кръстил с това име. Оттогава те винаги били неразделни – където и да отиде Иван, Гаврош вървял до него, от дясната му страна.
Той много обичал мляко и всяка седмица стопанимът му купувал директно от фермата – цял трилитров буркан. А риба му взимал от селския магазин. Като цяло Гаврош бил много добре поддържана и красива котка.
Гаврош бил на десет години, когато за него настъпили черни дни. Иван бил откаран в болницата.
Старецът разбрал, че това ще се случи и затова казал и показал на съседите къде точно го е оставил, като скрил ключовете в градината, а храната в кухнята, освен това се погрижил котката да има запаси от храна в хладилника. С една дума, бил подготвен.
И с Гаврош се сбогувал, като му дал заповед – да се държи добре, достойно и да го чака! Да не пропусне да го изчака, защото той ще се върне! После го прегърна;… Последвали най-нежните думи и безкрайни целувки… Който го е преживял, знае какво е. С думи не може да се изрази.
Иван предварително си приготвил чанатата за болницата, най-важното било да не забравя зарядните устройства за двата си мобилни телефона. За да може да пита как е Гаврош.
Операцията на Ивани била планирана, нищо неочаквано. И преминала добре. Лошото било, че в тази областна болница започнал ремонт, пациентите били изписани, ако е възможно, или преместени в други сгради, но Иван, поради естеството на операцията, трябвало да бъде изпратен в областния център.
Той се съпротивлявал, разказвал на всички за своя Гаврош, но кой би взел това на сериозно! И отвели Иван на сто километра.
Всеки ден звънял на съседите си. Отначало той чувал веселите гласове на съседите си, а след това те му признаха, че Гаврош отказва да яде, че през цялото време седи на пътя и не може да бъде мръднат от мястото си. И ключовете не нбили необходими – той не се прибирал вкъщи без стопанина си…
А накрая, когато котката вече не приличала на себе си, бил загубил много тегло и седял с часове, без да мърда, бившият агроном Александър дошъл за него от Навремето двамата с Иван седяли на едно бюро и много обичал да си спомнят старите времена. Той сложи Гаврош, който вече не можел дори да се съпротивлява, в обикновена торба и го взел при себе си.
Дълго време никой от съседите не бил виждал котката. Едва по-късно научили, че Александър е отвел Гаврош в болницата на Иван. Иван все още не можел да ходи и котката трябвало да бъде пренесена направо в отделението в чанта, за да не бъдат забелязани.
Иван се трогнал, заплакал и наредил на Гаврош да слуша новия си стопанин, докато той се върне. А медицинският персонал бързо изгонил посетителите, защото котки нямало право да влизат.
Едва след това всеки ден Гаврош, който вече бил върнал предишния си вид, започнал да идва в родната си къща по едно и също време – когато редовният автобус идвал от града.
Минало много време. Нещо се объркало в болницата на Иван – била насрочена втора операция. Съседите въздъхнали – как ще завърши всичко? Все пак е на възраст! А по Гаврош можелид а си сверят часовника! Бил на своя пост винаги в уреченото време. И чакал Иван. Значи Иван трябвало да се върне, не можело да не се върне!
В деня на операцията съседите не могли да повярват на очите си – Гаврош се втурнал не изчакал стопанина си както винаги. А се изтегнал на родната си веранда и заспал… Някои дори решили, че това е недобър знак…
Не отишъл и при временния си стопанин нито този, нито следващите дни. Просто си лежал. Налели му мляко, донесли му храна. А погледът му бил тъжен.
Ето какво се случило това. Александър съобщил на съседите си, че Иван е изписан, за него е поръчана специална кола и днес той ще бъде тук! Гаврош се сепнал. Всеки, който можел, излязъл на улицата – да види котката! Как ще се срещнат?
Иван още не бил слязъл от колата, автоматичните врати тъкмо били започнали да се отварят, а Гаврош вече си бил пробил път. Иван излязъл с котката, плътно залепила се врата му, която просто се притискала към бузата му и … плачела! Котката плачела!
И съседите плачели. Какво ли не били виждали в живота, а тук просто нямало как да не се разплачат! И знаете ли, в този момент никой не виждал котка в котката. Виждали човек…
