Взех спонтанно решение, което осъществих веднага. Простичко. За един ден. Приютих майка си в дома си. Завинаги.
Приех крехката си майка, която не можеше да преживее самоизолацията по време на пандемията, както и дните след ня. Ако баща ми беше жив, може би психиката й нямаше да страда толкова много, но сега разбирам, че някой трябва да се грижи за нея.
И това съм аз! Обожавам майка си, която посвети целия си живот на мен.
Когато я заведох в дома си, майка ми беше взела със себе си малка торбичка от плат, в която имаше няколко топли дрехи, нощница и чорапогащник. Взе и няколко чаршафа и една бродирана калъфка. За какво? Не знам, но това не ме притесняваше и ако майка ми имаше нужда от тях, нека си ги вземе.
След смъртта на съпруга си, моята татко, майка ми не падна духом и уверено живееше сама. Сигурно вече се беше подготвила психически, че това ще се случи. Прие този факт. Но карантината я пречупи. Психиката й не издържа.
И когато дойде при мен, най-накрая се отпусна и се превърна в малко дете, което има нужда от грижи и внимание.
Всеки път тя приготвя вкусна вечеря и някакъв сладкиш. Тя правеше това, когато бях малка. Когато се прибера след работа или дори просто от магазина, майка ми въздъхва облекчено и идва да ме прегърне.
Обичам я с цялото си сърце и много се радвам, че няма да е сама в онзи момент, когато старицата с косата дойде да я отведе в един по-добър свят.
Душата ми ще бъде много по-спокойна, ако това се случи, когато съм наоколо.
Обичам те мамо. Обичам те с цялото си сърце. Както за теб винаги съм била сладък мед за душата, както често ме наричаше като бях малака, така и ти си за мен лъчите на топлото пролетно слънце, което топли душата ми и ме изпълва със сила.
