Винаги e ужасно, когато родители губят своето дете. Ето една трогателна история за майка, която имало много необичайно прощаване със своя син:
Синът ми Анди беше на 12 години. Той вече трета година се бореше с рака. Силата на неговия дух поразяваше. Дори в най-трудните времена той отказваше да се предаде.
На третата година след началото на битката с болестта Анди замина за специален оздравителен лагер. За седмица той забрави за болниците и отново стана обикновено дете. А когато се върна вкъщи, отидохме в в болницата за рутинен преглед.
Новините бяха лоши. Лекарят препоръча трансплантация на костен мозък, която можеше да се направи само в друг град. На другия ден събрахме куфарите и заминахме.
Едно от нещата, които взех със себе си беше ловец на светлина, която Андрю донесе за мен от лагера. Той бе във формата на дъга с вендуза, за да се закрепя за прозореца. Както повечето майки смятах подаръка на детето си за съкровище, затова го взех със себе си.
В болницата прекарахме 7 седмици. И това бяха последните 7 седмици от живота на моя син. С него никога не говорехме за смъртта… освен един път. Тогава той беше много слаб след многобройните процедури и ме попита:
– А боли ли да умреш?
Бях в шок, но отговорих честно:
– Не зная. Не искам да говоря за смъртта, защото ти няма да умреш, Анди, не и сега.
Той ме хвана за ръка и каза:
– Още не, но много се уморих.
С всички сили се опитвах да игнорирам тези думи и да ги изхвърля от главата си. Отидох до магазина за сувенири и накупих картички. Нямах пари, но намерих малко, защото Анди много обичаше да получава писма…
Трансплантацията беше много сложен тест. Не допускаха посетители при Анди, защото имунната му система беше много отслабена. Навярно, никога не му е било толкова самотно. За да облекча страданията му, отивах при различни хора в болницата, разказвах им за сина ми и ги питах:
– Не бихте ли могли да напишете картичка за него?
И никой не ми отказа. Те виждаха как страдам. Това ме порази, защото тези хора също имаха своите беди, но все пак намираха време, за да напишат няколко думи на Анди. Някои пишеха истински писма. Всички тези картички давах на сина ми и наблюдавах с каква радост ги чете. Този пощенски поток продължи плътно до последния ден от живота му…
Изведнъж си спомних за ловеца на светлина и го донесох на сина ми. Той лежеше в леглото и беше толкова слаб, че дори не успя да повдигне глава. Щорите бяха пуснати, но край леглото струеше лъч слънчева светлина. Сложих в ръцете на сина му ловеца на светлина и казах:
– Анди, направи за мен дъга.
Но той не можа. Не можа дори да си вдигне ръката.
– Мамо, само да стана по-добре ще направя за теб такава красива дъга, че никога няма да я забравиш.
Това бяха последните му думи. След няколко часа синът ми си отиде. Това се случи на зазоряване. Взех тялото му в ръце и случайно бутнах с крака му каната, стояща до леглото. Помолих медсестрата да отвори прозореца.
– Отворете щорите! – извиках аз – Искам тук да има много слънчева светлина!
Когато сестрата изпълни молбата ми, забелязах на прозореца ловец на светлина. Навярно беше оставен от предишния пациент. Дъхът ми спря от това удивително съвпадение.
А когато слънчевата светлина изпълни стаята, лъчите попаднаха върху каната, лежаща на леглото и всички замълчаха с благовение.
Стаята се изпълни с блясъка на десетки цветя и дъги, които се отразяваха върху стените, пода, тавана и върху одеялото, в което лежеше Анди. Навсякъде танцуваха дъги.
Никой не можеше да каже и дума. Погледнах сина ми. Той си бе отишъл, но дори бидейки в шок от мъката, аз усещах умиротворение. Анди ми направи дъга, както и обеща – такава, която никога няма да забравя.
