В тъмен едностаен апартамент възрастна жена лежала на легло. В апартамента било бъркотия, хлебарки тичали наоколо. Нищетата била видима.
Жената била много болна и знаела, че скоро ще умре. Тя никога не е вярвала в Бог, но сега, като гледала старата икона, която висяла в далечния ъгъл на стаята, наследство от нейната вярваща баба, започнали да я обземат ужасни мисли за смъртта. Ами ако има Бог? Ами ако животът продължи? Къде ще попадна?
Тя погледна назад към живота си и не разбра защо нищо в живота й не се получава. Единственият й син пиеше много, беше без семейство и не искаше да общува с майка си. Съпругът й отдавна си отиде, а тя остана сама – изоставена, безполезна, в ужасна бедност.
Стана й непоносимо обидно и, като погледна иконата на Спасителя, извика: „Защо ми е всичко това? Какво ти направих, защо ми причиняваш това?“
Изведнъж от иконата се разляла светлина и осветила цялата стая. Жената усетила аромат и се изплашила. Изведнъж в тишината се чу глас: „Дадох ти дете, което трябваше да стане известен лекар и да спаси хиляди животи. Той нямаше да позволи на брат си да падне толкова ниско и да му помогне да дойде при Мен. Сега щеше да живееш със сина си, в грижи и любов, заобиколена от внуци, но ти отхвърли Моя дар и уби това дете.“
Жената си спомнила как забременяла на около 40 години. В този момент я беше обзел страх и срам. Какво ще кажат хората? Една колежка от работата имаше внуче, а аз на 40 ли раждам? Не, хората няма да разберат, а синът вече завършва училище, каква разлика във възрастта ще има. Не, жалко е, трябва да направиш аборт.
Тогава тя не казала нищо на съпруга си, а решила всичко сама. И когато му признала, той не издържал на това предателство и я напуснал.
Жената изведнъж разбрала защо живее така и защо й се случва всичко това. Тя прошепнала: „Господи, прости ми, аз самата съм виновна за всичко, така ми се пада, какво направих!“ И се разридала.
Тогава почувствала облекчение в сърцето си. Жената погледнала иконата и попитала: „Ще попадна в ада, нали? Какво трябва да направя“? Гласът й отговорил: „Изпратих свой служител си при теб, изповядай се и се приготви, днес ще те взема“.
Жената не разбрала много тези думи, но светлината от иконата вече била изчезнала и тя отново останала сама в тъмната стая.
Изведнъж на вратата се звъннало. Жената усетила, че силите й се върнали, и отишла да отвори. На прага тя видяла млад свещеник. Той попитал: „Извинете, това апартамент 33 ли е? Нямате номера на вратите.“
Жената разбрала всичко! „Не, 34 е. Бихте ли ме изповядали, много е спешно.“ Свещеникът бил малко объркан, но не могъл да откаже: „Ако е много спешно, разбира се, че мога“.
Свещеникът бил младе, той имал малко изповеди и тази изповед му направила силно впечатление. Жената, без самосъжаление, със сълзи разказала за всички действия в живота си. Признанието отнело повече от час. Свещеникът покрил главата си с епитрахил, прочел разрешителна молитва и се сбогувал.
– Трябва ми апартамент в 33, помолиха ме да го осветя – каза извинително свещеникът.
– Можете ли да ми опеете?
„Всъщност мога“, отговорил свещеникът.
– Тогава елате при мен след освещаването, няма да затворя вратата.
Свещеникът си тръгнал и помислил, освещавайки апартамента на съседа, коя е тя, че Господ специално го довел при нея в този ден.
А чистата душа на бабата вече летяла за среща с Бога.
