Живеем в малко село, населението е малко, всички се познават. Както във всички подобни села, тук практически няма работа, хората се издържат кой както намери.
Нашето семейство не прави изключение. Имаме зеленчукова градина от половин хектар и 20 декара земя и ако работим както трябва лесно може да се изхраним и да си осигурим доходи. Като добавим и риболовът на съпруга ми, както и домашните птици , то може да се живее спокойно, но трябва да свикнете с този ритъм на живот и да го приемете.
Затова от ранна детска възраст учехме децата си да работят, всеки имаше свои собствени задължения: един да храни кокошките, друг да плеви тревата и т.н.
Близо до нас живееше Наталия. Цялото село се чудеше на нейната плодовитост; тя сякаш раждаше всяка година. Доколкото си спомням, имаше повече от пет деца.
В същото време нито Наталия, нито съпругът й се стремяха да осигурят на децата поне храна. Макар да имаха същите площи земя като нас, тя беше в занемарено състояние. Понякога някой им предлагаше да им наеме земята, но бързо се отказваше, тъй като „собствениците ” искаха прекалено голяма сума.
Наталия и съпругът й Николай се занимаваха предимно с просия, съседите не отказваха – кой с кофа картофи, кой с месо, кой с плодове. Никой не се изненада, когато децата на Наталия идваха на „посещение“ и предлагаха да донесат вода, да направят нещо в двора, с надеждата, че ще бъдат нахранени.
И аз не бях изненадана.
Най-често при нас идваше Сашко. Той усърдно изпълняваше възложената му работа и, разбира се, не го оставяхме гладен.
Един ден бащата на това голямо семейство някак си хвана шапката и изостави жена си и децата си. Тогава Наталия спря да се интересува от тях, а кметът се обади на службата за закрила на децата и децата бяха отведени в дом за сираци.
Отведоха и Сашко. Вече се бяхме привързали към това момче, затова когато той си тръгна, разбрах къде е домът и започнах да го посещавам няколко пъти в месеца.
Впоследствие, след разговор със съпруга ми, решихме да поемем попечителството над Сашко и да го вземем в семейството си.
Той ни познаваше, ние него, Сашко също се разбираше добре с нашите деца, така че осиновяването и приемането му в дома ни мина без проблеми.
Сашко стана наш истински помощник във всичко. Той беше най-големият, но никога не се фокусира върху това и не се опитваше да се откроява, а винаги подкрепяше и помагаше на другите деца.
Дори не си спомням някакви запомнящи се лоши истории; всички деца пораснаха, завършиха училище, след това някои отидоха в техникум, други отидоха в университет, създадоха свои семейства и се преместиха в различни градове из страната.
Сашко също напусна, след като завърши университет.
Днес той вече е над петдесет, има прекрасно семейство, две деца, ние ги смятаме за наши внуци, също както смятаме Сашко за наш син.
Той винаги излъчва някаква специална топлина и благодарност за нашите грижи за него и аз много се радвам, че навремето го приютих в дома ни.
