Дри не можете да си представите в каква атмосфера съм израснала. Когато се родих, баща ми е плакал, но това не са били сълзи на радост. Той бил разочарован, защото мечтаел да има син.
Докато растях, той почти не ми обръщаше внимание. А когато майка ми роди второто си дете, този път момче, всичко се промени. Даниел се превърна в гордостта на семейството, а баща ми буквално грееше от щастие, хвалейки се със сина си на всички.
Оттогава живях в сянката на брат си. Избраха му най-добрите училищни кръжоци, докато аз ходих само в художествено училище. Всички се възхищаваха на успехите на Даниел и дори не забелязяаха моите постижения.
Майка ми виждаше колко ме боли, но не посмя и дума да каже на баща ми. Затова след като завърших девети клас, реших да замина да уча в друг град. Отидох в хубава гимназия и след това продължих образованието си в университет, където учих за учител по биология.
Данило, разбира се, бешше предназначен за „високи цели“. Родителите ми платиха да чужбина и му дадоха пари да започне собствен бизнес. Но той не успя и загуби всичко. Баща ми обаче го оправда.
– Във времена като тези да имаш собствен бизнес е подвиг! Всичко е наред, всичко ще се нареди!
Но нищо не проработи. Даниел фалира и след това се върна в къщата на родителите ни с годеницата си, защото не можеше да плаща наема. Нашите ги издържаха без да осъждат сина си.
На Никулден отидох на гости родителите си. Исках да поздравя баща ми – той се казва Никола – и да ги запозная с моя годеник Андрей. За мен беше важно, защото връзката ни беше сериозна. Мама приготви вечеря, всички седнаха на масата. И тогава Даниел дойде с приятелката си и обяви:
– Ще си имаме бебе!
– Това се казва подарък! – извика баща ми.
След тази новина никой не обърна внимание на нас с Андрей. И накрая бащата добави:
– При това положение, искам да съобщя, че цялото ни имущество ще остане при сина ни!
Кипна ми. Не издържах, станах и си тръгнах. Андрей хукна след мен. По-късно майка ми ми се обади да се вразумя, но реших да премахна родителите си от живота си веднъж завинаги.
С Андрей се оженихме и свекърва ми и свекър ми ни помогнаха да построим къща в техния двор. Родиха ни се дечица и животът ни беше прекрасен.
Минаха години. Мама се опита да възстанови връзката, но не можах да простя. Винаги бях второто дете, по-малко обичаното.
Един ден тя разбра адреса ми и ни посети.
– Имаме проблеми. С баща ти, той е много болен. Имаме нужда от помощ!
– А къде е Даниел?
– Той не работи никъде. Седи и чака наготово. Сама ги издържам всичките.
Мама плачеше, наричайки ме последната ни надежда. Обещах да помисля как мога да помогна. Но още не знам какво да правя. Още не мога да реша как да постъпя. Какво да правя?
Все пак обичам майка си и заради нея може би ще откликна. Не искам тя да поема цялата тежест.
