— Мамо, ще имам близнаци. Изобщо не мога да се оправя без теб…“ – гласът на дъщерята трепереше от вълнение.
Галина, без да му мисли много, си опакова багажа и отиде при дъщеря си. В продължение на една година тя неуморно се грижеше за двете си малки внучета, помагайки във всичко на дъщеря си и съпруга й.
По-късно дъщерята предложи:
— Мамо, остани да живееш при нас. Скоро ще се върна на работа, а междувременно ще правим ремонт.
Въпреки съветите на приятелите й, които я съветваха да внимава с такава стъпка, Галина реши да продаде къщата си на село и да се премести при дъщеря си и зет си. Парите от продажбата на къщата тя дари в полза на семейството.
Минаха три години. Все по-често в разговорите между дъщерята и зетя започнаха да се чуват оплаквания за това, че в апартамента е тясно за толкова много хора. Тогава Галина, чувствайки, че се превръща в бреме, предложи:
— Хайде да ми купим малка къща извън града. Все още имам останали пари от продажбата на моята.
Дъщерята и зетят, сякаш само това чакаха. Бързо намериха подходящ вариант – порутена къща в покрайнините. Закараха Галина там, оставиха я и веднага си тръгнаха.
Недоволните им физиономии ясно издаваха: „Какво се учудва? Тя можеше да продължи да живее с нас.“
Къщата беше в окаяно състояние: прах, паяжини, мишки, изгнил под. Решила да огледа двора, Галина се насочи към плевнята, но млада жена й извика:
— Здравейте! Казвам се Ани, аз съм вашата съседка. Няма ли да ви вземе някой? Тук е невъзможно да се живее.
— Не, няма да ме вземат – усмихна се слабо Галина. — Ще живея тук.
— Е, щом е така, обявяваме извънредно положение! – каза с усмивка Ана и започна да звъни по телефона.
Десет минути по-късно млад мъж с храсторез вече косеше тревата в двора, а след няколко минути се приближиха две момичета, сестрите на Ана. Всички се заеха с почистването на къщата и двора.
Галина живя с Ана близо месец, докато докато нейната къща бе пригодена за живеене. Постепенно тя свикна с новия ритъм на живот и започна да продава плодове и зеленчуци от градината си на главния път.
След половин година получи обаждане от дъщеря си – първото за цялото това време.
— Мамо, скоро идва зимата. Утре мъжът мище дойде и ще те вземе.
— Добре съм — отговори спокойно Галина и затвори.
На другия ден зетят и дъщеря й все пак пристигнаха. Галина им изкара зеленчуци и плодове от мазето и внимателно ги постави в ръцете на смаяния си зет.
— Вървете си с Бога — каза тя тихо. – И дай Боже, ако някога попаднете в такава ситуация, да случите на добри съседи като моите.
