Георги прекара детството си в сиропиталище, но през цялото това време мечтаеше да намери биологичната си майка. Когато навърши 18 години, той най-накрая получи възможността да сбъдне мечтата си.
Георги така и не помнеше баща си, но имаше един важен въпрос към майка си: защо го е изоставила? Нямаше намерение да я съди, но имаше нужда да знае истината.
Момчето научи от своите възпитатели, че е бил изпратен в сиропиталище, когато е бил само на една година.
Здравословното и физическото му състояние бяха нормални, но никой не поиска да го вземе в семейството си. С напредването на възрастта надеждата му за осиновители избледня напълно.
Когато навърши пълнолетие, Георги трябваше да напусне дома. Напусна го с готовност – имаше мисия.
След няколко месеца търсене и разпитване Георги успя най-сетне да намери дома на майка си. С вътрешно вълнение и тревога той се приближи до нейната врата.
Пред вратата се чуха стъпки и миг по-късно тя се отвори. В главата на Георги се рояха много мисли, но той не знаеше какво да каже или как да се държи.
Така че, когато видя жената, той просто замълча.
Допълнително се сепна от това, че тя не отвори напълно вратата и бе неестествено ниска.
– Вие ли сте техникът? – пипита непознатата.
Младежът кимна в отговор.
– Най-накрая. Чакам те от много време. — Влезте — отвърна тя.
Георги прекрачи прага и занемя. Жената се придвижваше в инвалидна количка. Майка му беше инвалид! След като излезе от унеса.огледа къщата. Вътре имаше стари ремонтирани, счупени мебели и олющени тапети. Беше бедно, но някак спретнато.
Той попита:
– Какъв е проблемът? – попита Георги.
„Има теч в банята“, обясни жената.
Георги поправи тръбата. От малък си бе сръчен в ръцете. Докато правеше това, той най-накрая се убеди, че пред него е истинската му майка. По разписките на бюрото видя името й. Още не можеше да се отърси от новината, че тя бе инвалид.
Може би това обясняваше защо бе изоставила сина си…
Когато свърши работа, жената му благодари и му предложи чаша чай. Те влязоха заедно в кухнята и Георги, гледайки ужасните условия, в които живееше, зададе въпрос:
– Няма ли кой да ви помогне с ремонта? Къде са децата ви?
Жената въздъхна тежко.
– Имах син, но ми го отнеха социалните. Казаха, че няма да мога да го отгледам сама. Още тогава не работех, разчитах на приятеля ми, който обаче ме изостави, като разбра, че съм бременна.
Георги не можеше да откъсне очи от инвалидната количка и жената го видя.
– Когато бях дете, с майка ми претърпяхме катастрофа. Успях по чудо да оцелея, но трябваше да забравя за пълноценния живот. Оттогава до дне съм сама – отговори жената.
Георги разбра истината и прости на майка си. Той не изпитваше обида към нея. Той обаче не посмя веднага да признае кой е той. Не искаше да й го съобщава от нищото, предпочиташе първо да се опознаят.
Реши да изчака подходящия момент, за да каже истината. Междувременно Георги реши да помогне на майка си с ремонта и подобренията в дома й. Обяви й символична цена и заяви, че е склонен да получава плащанията на вноски. Разбира се, той нямаше да вземе и лев от майка си, но не искаше тя да се усъмни в намеренията му.
Така започнаха отношенията между майка и син. Разделени от съдбата, но не за дълго…
