От детството си Владимир мечтаеше да намери родната си майка. Той си обеща, че ще я намери независимо от всичко, когато стане на 20 години.
Прекара детството си в сиропиталище, чакайки заветния ден. А след като навърши 18 години и трябваше да напусне стените на дома, реши, че е време да изпълни отдавна даденото обещание към себе си.
Баща му не го интересуваше. За него просто не съществуваше. Той обаче беше длъжен да намери жената, която го е родила, да я погледне в очите и да разбере защо го е изоставила.
Владимир разбираше отлично, че ако не направи това, този въпрос ще го преследва през целия му живот. Защо майка му го е изоставила? Какво я е подтикнало? Той ли е сбъркал нещо> Трябваше да се увери, че не е виновен за това, ч ее бил изоставен.
От своите възпитатели не научи много, нямаха информация.
Никой не поика да го осинови, защото имаше леко отблъскващ вид. Той беше непропорционално развит: тънкото му и мъничко тяло беше увенчано от доста голяма глава. Потенциалните родители също бяха уплашени от погледа му, който не прилягаше на дете, а така гледаха по-скоро възрастните, видели много в този живот.
Просто казано, Владимир не предизвикаше обич у хората.
Но с напредването на годините възрастта коригира чертите на лицето на момчето и мнозина го смятаха дори за красив. Големите деца обаче много трудно бяха осиновявани. Затова остана в сиропиталището.
Настъпи денят, в който той напусна приюта. Намери си работа в една дърводелница. Работата с дърво му доставяше голямо удоволствие.
Никой не знаеше как е успял да получи необходимата информация, но три месеца след началото на усиленото си издирване, той вече стоеше на прага на дома на собствената си майка.
За момчето беше много трудно да се реши да натисне звънеца. В гърлото му стоеше издайническа буца, сърцето му биеше толкова силно, че се чуваше дори в слепоочията му и сякаш щеше да изскочи от гърдите му.
Пое дълбоко дъх, събра цялата си воля в юмрук и натисна звънеца с трепереща ръка. Дори му се стори, че самият звънец е недоволен от това, че са го обезпокоили.
Чу стъпки зад затворената врата. Човек би си помислил, че старец се приближаваше до вратата с тътреща се походка. Челото на момчето се покри с пот. Тялото му трепереше от вълнение.
Едва сега разбра, че е напълно неподготвен за разговора; какво би казал сега на майка си? „Мами“ – тази дума беше напълно чужда и непозната за него.
Вратата му отвори жена, чиято възраст беше много трудно да се определи визуално. Личеше си, че й е много студено, тъй като през цялото време стоеше загърната с шал.
— Вие от комуналната служба ли сте? – попита го жената.
Владимир беше объркан и не знаеше какво да й отговори, затова просто кимна с глава.
— Винаги трябва да ви чака човек – оплака се тя.
Тя пусна Владимир в апартамента си. Един поглед беше достатъчен, за да разбере човек, че живееше в крайна бедност.
На места по стените изобщо нямаше тапети, а от тавана падаше стара мазилка. Външният вид на мебелите също бе окаян. Отначало той не разбра защо тя толкова лесно го пусна в дома си; той дори не можа да разбере кого точно чака – водопроводчик или електротехник.
— Какъв е проблемът? – попита Вадим майка си.
— В банята тече тръба – отговори му тя.
Няколко часа по-късно Вадим поправи стария сифон и бързо отстрани теча.
Всичко вече му беше ясно.
Той беше сигурен, че точно тази жена е майка му, тъй като видя, че името й е написано на сметките, които стояха на масата до входната врата. Разбра и защо му изглеждаше толкова странна – развитието й бе спря, може би още в детството. Тя не беше нито алкохоличка, нито луда.
Майка му бе инвалид от дете.
Тя го покани в кухнята и му наля чай. Започна постепенно да свиква с обстановката. Жилището й беше ужасно.
— Защо никой не ви помага с ремонта? Нямате ли деца, които да ви помагат? – започна той да й задава насочващи въпроси.
— Имах син, но ми го отнеха. Взеха го, когато беше съвсем бебе. Тогава ми казаха, че не мога да го отгледам сама, така че останах без бебето си – отговори тя и изведнъж се разплака горчиво.
— Родена съм нормална, но с майка ми бяхме блъснати от кола. Мама умря, но аз оцелях по чудо. След инцидента нещо ми се случи в главата. Когато станах голяма, реших да имам бебе. Мислех си, че ако бях нормална преди, тогава нямаше какво да се притеснявам за здравето на бебето. Имаше един мъж, който живееше до нас и аз забременях от него. Но след като се роди синът ми, той ми беше отнет, така че останах сама.
Владимир не знаеше как да реагира. Ето че милата му майчица не го е изоставила нарочно,
Владимир реши, че трябва да мине малко време и ще й признае всичко. А засега ще мълчи. После двамата ще си разкажат всичко, всеки ще сподели неговата си история и какво е трябвало да изживее.
Той огледа внимателно окаяното жилище. Предстоеше му да направи основен ремонт и да обнови всички мебели на майка си.
