Ако имаше награда за най-добър баща, то американецът Дик Хойт щеше да е един от основните му претенденти.
Тази история започва в Уинчестър, Масачузетс през 1962 г., когато Рик е задушен от пъпната връв по време на раждане, което води до увреждане на мозъка и парализа на крайниците. „Той ще бъде зеленчук до края на живота си“, казали лекарите на Дик и съпругата му Джуди, когато Рик бил на 9 месеца. „Дайте го в приют“.
Диагнозата детска церебрална парализа със сигурност звучала страшно, но бащата Дик от ранна възраст се занимавал със сина си, вярвайки, че състоянието му ще се подобри.
Когато Рик бил на 11 години, го завели в инженерния факултет на университета Тъфтс, за да видят дали има нещо, което може да помогне на момчето да общува. — Не — казали на Дик. — Нищо не се случва в мозъка му.
— Разкажете му виц — казал Дик.
Те разказали. Рик се засмял. Оказало се, че в мозъка му се случват много неща.
Оборудван с компютър, който му позволявал да контролира курсора чрез докосване на превключвател с главата си, Рик най-накрая можел да комуникира. Какви били първите му думи с помощта на специалния комютър? „Напред Бруинс!“ [хокейният отбор на Бостън].
Когато съученик на Рик в гимназията бил парализиран след автомобилна катастрофа и училището организирало благотворително бягане за него, Рик казал: „Татко, аз също искам да го направя.“
„Ама разбира се“.
Но как Хойт-старши,който се самоопределял за „прасе, готово за клане“, което никога не е бягало повече от миля наведнъж, ще избута сина си на 5 мили?
Въпреки всичко бащата решил да опита от любов към сина си. „Аз бях този, който остана инвалид тогава“, казва Дик. „Всичко ме болеше две седмици.“
Дик пробягал 8 километра, бутайки инвалидна количка с Рик пред себе си. В този ден човекът греел от щастие и това била голямата награда за любящия баща.
В този ден животът на Рик се променил завинаги. „Татко“, написал той, „когато бягахме, вече не се чувствах безпомощен!“
Това променило живота и на Дик. Той решил да посвети времето си на това да направи сина си щастлив. Той взел да тренира толкова, че двамата със сина му били готови да се явят на Бостънския маратон през 1979 г.
„Няма начин“, казали на Дик от организаторите на състезанието. Семейство Хойт не били точно „един бегач“ и се състезавали в инвалидна количка. В продължение на няколко години Дик и Рик просто се присъединявали към общия поток от участници и тичали с тях.
По-късно те намерили начин да се включат официално в състезанието: през 1983 г. пробягали маратона толкова бързо, че преминали квалификационното време на Бостън за следващата година.
После някой казал: „Ей, Дик, защо не пробвате триатлон?“
Как обаче човек, който никога не е умеел да плува и не е карал колело от шестгодишен, ще влачи 50-килограмовото си дете през триатлон? Дик обаче опитал.
Така завършили 234 триатлона, включително 6 изтощителни 15-часови Ironmans в Хавай. Сигурно е неприятно за 25-годишни момчета да бъдат подминавани от старец, който бута мъж в лодка, не мислите ли?
„Хей, Дик, но защо не видиш как ще се справиш сам?
„Няма начин“, казвал той. Дик правел това само за да види усмивката на сина си, докато тичали, карали колело и плували.
През 2005 г., на възраст 65 и 43 години, Дик и Рик завършили своя 24-ти Бостънски маратон на 5083-то място от над 20 000 бегачи. Най-доброто им време? 2 часа и 40 минути през 1992 г. – само 35 минути по-малко от рекорда, поставен от човек, който не е бутал друг човек в инвалидна количка пред себе си.
„Без съмнение“, пише Рик, „Моят баща е бащата на века.“
А през 2007 Дик получил инфаркт по време на състезание. Лекарите установили, че една от артериите му е запушена на 95%. „Ако не беше в такава страхотна форма“, казал му един лекар, „вероятно щеше да умреш преди 15 години.“
Така че в известен смисъл Дик и Рик си спасили един на друг живота.
През 2014 г. двамата записват последния си маратон.
Дик Хойт умира през 2021 г. на 81 години. Синът му Рик си отиде буквално преди няколко месеца – на 22 май 2023 г.
Една вечер Рик извел баща си на вечеря в ресторант и го попитали кой е подаръкът, който най-много би искал, но не може да си купи.
„Това, което най-много бих искал“, пише Рик, „е баща ми да седне в количката и аз да го бутна само веднъж“.
