Може и да не ви се вярва, но на мен лично ми се случи една мистична история, свързана със „света на мъртвите“. След като това се случи, повярвах в съществуването на задгробен живот и че има необичайни комуникационни канали между нашите светове.
Случи се докато бях вкъщи по майчинство. Нови приятни задължения и грижи, свързани с раждането на малко дете, нахлуха в живота ми, променяйки го до неузнаваемост. Спомням си, че главата ми постоянно беше пълна с нови идеи, свързани с отглеждането на бебето.
И изведнъж, неочаквано, започнаха да ме навестяват натрапчиви, необичайни мисли. Те бяха свързани с това, че трябваше на всяка цена възможно най-бързо съпругът ми Иван да се помири с неговия баща (т.е. с моя тъст). Това обаче не беше лесно да се направи.
Преди много време, когато Иван бил още малко момче, баща му напуснал семейството си и отишъл при друга жена. Отначало баща и син поддържали нормални отношения. Когато обаче Иван пораснал, навършил 14 години, се скарали. Много. Не знам кой е виновен. Но прекъснали връзката си завинаги. Иван дори не покани баща си на сватбата ни.
Та така. Бях заета вкъщи да чистя, пера, грижа се за детето, а в главата ми непрекъснато изникват варианти как тези двамата да се помирят.
Един ден след обяд бебето заспа. Веднага, възползвайки се от случая, реших да се заема с купчината изпрано пране. Стоя до ютията и гладя дрешките му. Планирам какво да сготвя за вечеря.
И тогава изведнъж някакви образи се появиха пред очите ви и започнаха да образуват ясна картина.
Видях, сякаш отстрани, че с Иван отидохме в къщата на баща му. Стоим на прага. Вратата се отваря и ни канят да влезем вътре. Следваме баща му в коридора, той сяда на ръба на дивана и ни подканва да се присъединим с ръка. Но ние с Иван стоим. Оглеждам се и казвам: „Е, здравейте! Значи тук живеете!“ А тъстът ми отговаря: „Аз не живея тук. Вече съм мъртъв!“
След тези думи видението изчезна. И сърцето ми заби силно, сякаш във всички ъгли на тялото ми. Изключих ютията, сложих я на дъската и си помислих: „Какво стана сега? Как е възможно? И какво означава всичко това?
Реших да разбера повече темата. Знаех как. Обадих се на леля Зоя, приятелка на майката на Иван. В добри отношения съм с нея. Говорим си за това-онова и междувременно започвам да питам отдалеч за свекъра (тя живее до него на същата улица): „Къде е? Какво прави той? Как е той?“
А леля Зоя буквално ме стъписва: „Ами никак. Той вече не е на този свят! Минаха шест месеца, откакто го погребахме.“
И тогава сякаш получих озарение. Излиза, че починалият тъст се опитва да се свърже със сина си чрез мен. Той иска да отиде на гробището по някаква причина.
Вечерта съпругът ми се прибра от работа. След вечеря му разказах за моите натрапчиви мисли и странното видение и изразих предположението си.
Честно казано, бях едновременно развълнувана и уплашена. Никога не знаеш защо мъртвите примамват живитена гробището. Иван също беше категорично против в началото. Но в крайна сметка решихме да отидем.
Отидохме следващия уикенд. Там момчетата от погребалната агенция ни помогнаха: въз основа на приблизителното време на събитието и фамилията ни предложиха в кой парцел е погребан починалият.
С мъжа ми се приближихме до посоченото място и слязохме от колата. Разпръснахме се в различни страни, за да намерим желания паметник.
Щом направих няколко крачки, сякаш нещо невидимо отпред ме хвана за роклята и ме дръпна в другата посока. Цялото ми тяло настръхна. Но не ме пуска, води ме право до ограда, разположена недалеч от пътя. Стигнах. Видях правилното име на паметника. Обадих се на съпруга си. Той отвърна и невидимата сила веднаг аме пусна. Отидох до колата.
Иван постоя известно време сам, мислено общуваше, отиде до надгробния камък, докосна го за миг, сякаш се сбогуваше. И си тръгнахме.
Починалият ми тъст никога повече не ме е безпокоил. Явно му е било трудно в онзи свят. Не е можел да отиде там, където трябва, докато не сключи мир със сина си.
