Казвам се Катя и съм на 38 години. Омъжена съм и имаме двама сина – на осем и единадесет години. Искахме повече деца, но нямаше. Здравето не го позволява.
Преди няколко години започнах да мисля за осиновяване на момиче. Винаги съм мечтала за дъщеричка: да й правя плитки, да й купувам рокли, кукли…
Но по някаква причина Бог реши да ми даде двама сина. Много често си мислех за осиновяване. И разглеждах сайтовете на домовете за сираци.
Един ден дори споделих със съпруга ми за моето желание. А той, както се оказа, изобщо не беше против. Изслуша ме спокойно. От време на време той обикаляше с домовете с мен. Дарявахме дрехи и храна на дечицата. Но не можехме да намерим онова момиченце, което беше предназначено за нас.
Знаех, че ще я почувствам веднага щом я видя…
Веднъж приятелка ме информира за дом за деца, където имаше сираци, които са били родени от майки, инфектирани с ХИВ.
Първоначално бях шокирана, едва след това реших да прочета, да проуча историите на тези, които са решили да осиновят такива деца. И не всички от тях имаха потвърдена диагноза.
Реших да разгледам децата и изведнъж се натъкнах на бебе, което много приличаше на моите деца, само че беше момиче!
С няколко кичура на главата, бледа, приличаща на кукла. Тя беше на годинак и половина. Реших да покажа снимката й на съпруга си. И той каза:
– Колко прилича на нашите!
Всичките ни близки също го потвърдиха. И сърцето ми се започна да се свива… Усетих, че тя е моя, това беше моето момиченце! И всички документи са изрядни.
Започнах да звъня на социалните през час, за да съм сигурна, че няма да я дадат на никого. Бързахме с документите и подготовката.
Ходих на училище за приемни родители, помогнаха ми да се справя със страховете си и да се освободя от съмненията си. Накрая датата на пристигане на момиченцето беше определена, дори не я очаквахме толкова бързо.
От социалните служби ни поздравиха, имаха само един въпрос:
– Защо ви е това момиченце? Още сте млада, можете да родите…
Казах им, че съм усетила, че това е моето момиче.
Най-сетне ни доведоха до нашата дъщериичка – тя ни гледаше с малките си очички и се страхуваше да помръдне.
Есеки ден ходехме при нея. Мъжът ми и аз веднага видяхме дъщеря си в нея. Почувствах я като сродна душа.
След като минахме през всички кръгове на ада, не спахме нощем и се тормозехме, най-сетне дойдохме за нашето бебе.
Бабите се вълнуваха, искаха първи да я вземат на ръце, дядовците бяха нервни, а ние със съпруга ми искахме бързо да се приберем вкъщи с дъщеря си и синовете.
Две години по-късно направихме тестове в специален център и ни казаха, че няма антитела, че момичето е здраво.
От първия ден при нас тя се почувства като у дома си. Днес тя е бърбориво хлапе, което си хапва добре и не се различава от връстниците си.
Ние дори не я възприемаме като осиновена – сякаш винаги е била наша. Родихме я в сърцата си…в душите си…Нашият свят има нужда от повече доброта в него. Правете добро!
