За първи път след смъртта на баща си Алевтина решила да направи нещо, за да се отървя от тъжните мисли.
– Ще подредя стария сандък с книжа на тавана. Докога ще събира прах там – решила жената.
След кончината на баща си тя живеела сама. Все още не била създала собствено семейство, въпреки че отдавна трябвало да го направи. Майка й умира от тежко заболяване, когато тя е едва на 9 години. Тя си спомня тази трагедия. Как беща й се съсипа от мъка, как тя самата беше самотна и я болеше без майка й.
И бащай наскоро я напусна. Беше й много тежко на сърцето. Просто имала нужда от нещо, за да се разсее.
Докато баща й бил жив, тя се опитвала неведнъж да подреди този сандък. Сякаш непозната сила я дърпала към него всеки път. Но баща й винаги я разубеждавал.
– Е, какво искаш да намериш там? Остави го да си стои засега. Там няма нищо друго освен стари книги и списания. На майка ти е, когато се преместихме в нова къща, по някаква причина тя го донесе. Все си мислех, ами ако има нужда от нещо. Там няма нищо. Ще вдишваш само праха – казвал той на дъщеря си.
И сега Алевтина седеше пред отворени сандък и изваждаше съдържанието му.
Тук имаше книжки от детството на майка й. В твърди и меки корици с ярки вълшебни картини те просто я очаровали. Имало и класика от училищната програма. А също и списания, за които се абонираха почти във всяка втора къща . Имало брошури с рецепти, модни списания с модели…
Алевтина намерила няколко тетрадки от майка си с бележки и модели за кройки – майка й учеше за шивачка.
И в една от тетрадките намери стар, пожълтял плик, а в него лист от тетрадка, сгънат на две.
Поглеждайки адреса, тя разбра, че това писмо е написано от баба й до майка й, когато тя все още учела в техническото училище.
„Много е интересно какво написа баба ми на младата ми майка, сега ще го прочетем“, казала си Алевтина, разгръщайки листа.
Но когато тайната на това писмо й била разкрита, емоциите на лицето й се сменили една друга: изненада, объркване, отхвърляне, отричане, болка. И сълзи. Тя плачела, докато четяла отново и отново този малък лист хартия, който й разкривал тайната на нейния живот.
Бабата пише, че дъщеря й спешно трябва да се върне у дома на село. Ако бащата на детето откаже да се ожени, трябва да отиде при Петър, да му се извини, да му каже за бременността. Ако я обича, и така ще я вземе.
„… Дъще, желая ти само добро. Много е трудно да отгледаш дете сама. Баща ти и аз не сме вечни. И помисли за себе си: да живееш живота сама – мечтаех ли за такава съдба за теб? Заслужаваш ли това? Е, ти случи на неподходящ… А Петьо, той много те обичаше в училище. Запомни. Той е добър. Той те обича и сега, знам. Винаги е сам, няма никой до него…“
Това означава ли, че баща ми не е мой баща? Петьо … Скъпият, любим, най-добрият татко – значи ли, че не съм негова дъщеря?
Но как е възможно това? В края на краищата никой никога не каза дума … Все пак той ме обичаше така, както други не обичат и роднините си! А като умря майка ми – как ме съжаляваше и се грижеше за мен! – припомняйки си живота си, извика Алевтина.
А мама, милата майчица – какво предателство е преживяла в младостта си … Как е издържала всичко това? И тогава тя заживяла с нелюбимия в името на детето, в името на мен. И не уздържа, разби си здравето. Млада си отиде Господи, защо стана така? Защо?
Жената заплакала горчиво.
Дълго време тя седяла на тавана сред разпръснати книги и списания. Плачела, спомняла си живота, била изненадана от толкова трудната съдба на родителите си.
Тогава тя слязла долу, измила се и си казала най-правилните думи, които могат да се кажат.
Че е имала най-добрите родители, за които човек може само да мечтае. Тя благодарила на съдбата и Бог и за мама, и за татко.
След това се помолила за упокоение на душите има. И си казала, че в живота си нямала по-скъп от баща й, особено през последните години. С тези мисли решила да продължи в живота, чувствайки любов и подкрепа от починалите ми родители. Най-обичаните и най-скъпите роднини!
