Да, това не е лесно за четене, но не бива да се пренебрегва. Защото е важно да разберем още по-дълбоко, че тактилният контакт, емоционалната подкрепа и добротата са жизненоважни за бебетата.
САЩ, 1946 година
През тази година имало истински бейби бум за онези времена, родени са около 79 000 бебета. Но съдбата оставила много бебета в детски домове.
Децата се увеличивали драстично, персоналът не достигал.
И това довело до едно. Властите решили да разберат:
? как да намалят времето в процеса на грижа
? каква ще бъде реакцията на децата при намаляване на вниманието, как ще протече развитието им .
Създадени били 2 фокус групи от по 20 бебета на възраст до 3 месеца всяко.
И за двете групи били създадени еднакви условия за хранене, грижи и условия.
Имало само една разлика.
– С първата група продължили активното общуване, както преди, отделяли им време, прегръдки, усмивки, мили думи и цялата тази топлина и грижа, която майката можела да даде;
– С децата от втората група била поставена забрана за общуване и проява на емоции. Тактилен контакт само когато е абсолютно необходимо. На лицата медицински маски чак до очите, така че да не е възможно да се четат израженията на лицето и изразите на емоциите на възрастните. Манипулациите трябвало да се извършват бързо и ясно, без забавяне и сантименталност.
Какво се случило с децата от втората група?
– спрели да се хранят и да качват килограми
– намалена физическа активност
– забавено развитие
– виковете на тревога постепенно отстъпили място на апатичното мълчание
След 4 месеца експериментът бил прекратен. Само половината оцелели. Информация за здравословното състояние и психиката на останалите не е запазена.
Един друг експеримент се случил в СССР, през 1944 г.
Тук вече никой нищо не бил планирал. Самият живот в края на една ужасна война решил да покаже на изтощените възрастни и деца за какво си струва да се борим, най-важната ценност, която помага на бебетата да растат здрави и възрастните да преодолеят всички трудности.
Представяте ли си колко деца и бебета са останали без родители в края на Втората световна?
Всичко липсвало. Домове за бебетата, храна, лекарства, хигиенни продукти и, разбира се, персонал. Жените работели ден и нощ, не спели, тревожели се за децата си, давали всичко от себе си за хората в неравностойно положение. Но много бебета умирали.
В една от домовете в Санкт Петербург се появил самотен еднокрак войник. Той обичал децата и останал да живее в импровизирана бебешка къща в стая с 10 бебета.
Войникът живеел със своите деца, помагал и на другите, доколкото е възможно.
Но те започнали да забелязват, че децата на войника от фронта се различават от другите. За 2 месеца нямали нито една смърт, наддавали добре, били активни, изглеждали по-големи от връстниците си.
Попитали войника:
– С какво ги храниш? Къде ги водиш? Как ги правиш толкова бодри?
– С нищо не ги храня – отговарил той. – Нямам кого да обичам, затова им давам цялото си сърце.
Започнали да наблюдават войника, заради неговата специална любов.
– Не жалел време, прегръщал всички подред и на глутници, целувал, люлеел ги, пеел песни.
– играел игри и влизал в различни роли
– когато някое заплаквало, лягал до него.
– сменял пелени, миел ръеце, крака, говорил мили думи.
През цялото време бил до тях.
Войникът единодушно бил назначен за рехабилитатор. Давали му да гледа най-слабите. И той ги отгледал с обич, прегръдки, мили очи, ведри думи.
Скъпи мами и татковци, не пестете хубави емоции, мили думи, нежни прегръдки за вашите деца.
