Израснах, както се казва сега, в непълноценно семейство. Родителите ми се разделиха, когато бях само на четири години. Татко срещна друга жена, влюби се и напусна семейството.
Мама беше много притеснена от развода, плачеше през нощта и понякога се нахвърляше върху мен. Тогава тя започна да пие, водеше другарите си по пиене у нас. И след едно от тези пияния нейният познат чичо Тони остана в нашия дом.
Чичо Тони пиеше много, но по някаква причина майка ми вярваше, че той ще се откаже от това си занимание, както и тя също. Но се оказа обратното, двамата изпадаха в дълги запои.
След това я уволниха от работа, нямаше пари, храната също беше оскъдна. Чичо Тони понякога работеше някъде на непълен работен ден и постоянно ме упрекваше за всяко парче хляб. Веднъж дори каза на майка ми, че няма нужда от допълнителн гърло и че моето място е в детски дом.
Майка ми го послуша и ме предаде в сиропиталище. Там успях да завърша училище, влязох в университет и дори завърших с отличие и получих общинско жилище, така че имах покрив над главата си.
Но намирането на работа за млад висшист не беше лесно. Трябваше да живея някак и отидох да работя в кафене като сервитьорка. Собственикът на кафенето оцени усилията и уменията ми и ми предложи повишение. Година по-късно вече управлявах това кафене, а три години по-късно станах управител на цяла верига ресторанти.
Една зима, докато се връщах от работа, заваля силен сняг и колата ми затъна в снега. Часът беше късен и нямаше кого да помоля за помощ. Единственият вариант, който остана, беше да се обадя на техническа помощ и да чакам да дойдат и да ми изтеглят колата. Но изведнъж видях двама души, които видяха какво се случи с колата ми.
Бяха двама клошари – мъж и жена, предложиха да ми помогнат, ако им се отблагодаря финансово. Съгласих се, помогнаха ми, платих им обещаното и се прибрах. Но не можех да се отърва от мисълта, че познавам тези хора. Опитах се да си спомня къде мога да видя. И тогава ми просветна – това бяха майка ми и вторият ми баща, чичо Тони…
Нямах време за дълги размисли, рязко обърнах колата и потеглих обратно. Намерих ги недалеч от мястото, където ги оставих. Качих майка ми в колата и потеглих към дома си. Тя не ме позна, но кротко изпълни всичко, което й казах.
И когато я измих вкъщи, преоблякох я и я сложих на масата да я нахраня, тя попита: „Коя сте вие? Защо правите това? Защо ми помагате?“
Тогава се представих: „Мамо, аз съм твоята дъщеря, която някога остави в детски дом, но не искам да се отнасям с теб така, както ти. Каквото и да е било, ти все пак ме роди и си моя майка“.
Тя ме погледна с изненадани очи и заплака.
После дълго ме молеше за прошка, разкая се и дори се приготви да си тръгне. Но аз не я пуснах никъде, казах, че мога да й простя, но на втория ми баща – никога.
След това говорихме дълго време, имахме какво да си кажем…
Сега майка ми живее с мен, тя спря да пие, възстановихме отдавна изгубените й документи и й оформихме пенсия. Опитах се да забравя всички лоши неща и простих на майка си.
