Може ли човек да остарее с 40 години само за 4 години? Може. Страшно дори да си представим какви неща е трябвало да изживееш, за да се промениш така драстично. Но има много такива примери, достатъчно е да си припомним Втората световна война и всички ужаси, които са преживели хората, които са били нейни съвременници.
Евгений Степанович Кобитев, възпитаник на художествено училище, преподавател по изобразително изкуство в Красноярския педагогически колеж „Максим Горки“, през 1941 г. отива на фронта като доброволец. Служи като редник в артилерийски полк, но няколко месеца по-късно, след като е ранен в крака, попада в плен.
Германският концентрационен лагер „Хоролската яма“ се превърнал в истински ад на земята за младия художник. Всъщност този концентрационен лагер била огромна яма, където нацистите караха повече от 60 000 военнопленници. Там не е имало условия за живот и художникът, оцелял в този ад след войната, го описва в книга, която нарича „Хоролската яма“.
По-късно Евгени казwа, че да оцелее в този хаос от страдание, болка, омраза, отчаяние и жестокост му помогнала тетрадката, в която си правел скици и бележки за страшния живот. Той постоянно трябвало да якрие, но един ден нацистите все пак намерили скривалището му и принудили художника да рисува за тях.
През 1943 г. Кобитев успява да избяга от концентрационния лагер. Той се върнаl на фронта, преминал с 1-ви украински фронт през Украйна, Молдова и Полша до Германия, видял още много беди и страдания за тези години, но успял да запази здравия си разум и състраданието към нещастните души през войната.
Евгений Степанович Кобитев умира през 1973 г. Той оставил след себе си много доказателства за своя талант. Картини, рисунки, книга, есета, огромна мозайка на фасадата на кино Красноярск, кукли за театър, които все още се съхраняват в московския фонд на музея на Сергей Образцов.
Има и две известни снимки на Евгений Кобитев: едната е направена преди войната, а втората веднага след края й.
От първата ни гледа красив млад мъж, наивен и ентусиазиран, представящ живота си лек и спокоен. Във втората снимка виждаме все още неостарял човек, който е почти унищожен от воденичните камъни на войната. Дълбоки бръчки са осеяли челото му, бузите му са хлътнали, кожата му прилича на стар пергамент.
Но най-страшното са очите.
Те гледат през времето. Те съдържат болка, копнеж, отчаяние и в същото време невероятна твърдост, някаква дълбока вътрешна мъдрост и увереност, че този човек знае всичко, преминал е през всичко и няма да може да забрави нищо от това, което е видял.
