Баба живя у нас през последните няколко години. С мъжа ми се погрижихме за нея и тя стана част от нашето семейство. Не можеше да я оставим сама на село.
Когато тя почина, получих писмо от съда, че ми е оставила цялото си имущество. Къщата, спестяванията, земята – всичко беше завещано на мен.
И тогава всички наши роднини изведнъж се сетиха за мен, за баба Мила и за нейните пари. Същите хора, които преди няколко години предложиха да я настанят в старчески дом, сега започнаха да настояват да разделя наследството по равно.
Съпругът ми и аз живеехме в просторен апартамент с две деца. Често на гости ни идваха близки, за които мислех, че винаги ще ни се притекат в труден момент. На празници често се събирахме. Децата играеха заедно, възрастните разговаряхме и аз се радвах, че имаме толкова близки роднини.
Когато започнахме основен ремонт, бях сигурна, че всички тези „приятелски“ роднини ни ще се притекат на помощ. Но никой не се появи. Всеки намираше причина да откаже, а за мен това беше първият сигнал.
Сестрата на баба ми, Баба Мила, за мен винаги е била като семейство. Като дете тя често ми даваше съвети, подкрепяше ме и дори когато пораснах, продължихме да общуваме.
След смъртта на съпруга си тя остана сама в огромен апартамент. В началото тя се държеше, но скоро започна да се поддава. Почти не ставаше от леглото. Роднините й отначало я посетиха няколко пъти, но после съвсем изчезнаха.
Предложих всеки да даде пари и да наемем медицинска сестра, но роднините единодушно заявиха, че е по-добре да я дадат в старчески дом. Това беше тяхното „практично“ решение.
За щастие, мъжът ми ме подкрепи. Взехме Баба Мила у нас. Тя живееше в отделна стая, където децата ми често я гледаха. Четяха й приказки, показваха й рисунки и дори й пускаха анимационни филми. Беше трогателно да се види как малчуганите се стараят да се грижат за старата си баба.
С течение на времето Баба Мила се оживи. Започнахме да прекарваме вечерите заедно. Печеше баници и разказваше истории от младостта си. Постепенно тя започна да се примирява със загубата на съпруга си и вече не изглеждаше съкрушена.
Тя живя с нас няколко щастливи години, след което почина. Погребахме я с почести, както заслужаваше тази добра жена.
След известно време получих писмо от съда. Оказа се, че Баба Мила ми е завещала цялото си имущество. Нейната къща, земя, пари – всичко беше регистрирано на мое име.
И тогава всички онези роднини, които предложиха да я изпратят в старчески дом, изведнъж се сетиха за мен, за баба Мила и за нейните пари. Започнаха обаждания и посещения. Поискаха да разделя наследството по равно.
— Това е несправедливо! — възмути се един от братовчедките ми. – И ние сме й роднини!
— А къде бяхте през всичките тези години? – отговорих. — Кой й помогна, когато беше болна? Кой седеше с нея, разказваше й истории, печеше кексове? Никой освен нас!
Изобщо не смятах да споделям нищо от оставеното наследство от баба Мила с тях. Не заради алчност, а заради нейната воля.
Баба Мила знаеше кой бе до нея през последните години от живота й. Знаеше и кой я изостави. И едва ли искаше те да получат и стотинка…
