Когато бях на 12 години, баба ми Паска напусна този свят. Преди да си тръгне, тя ме повика на смъртния си одър.
– Кате – започна баба със слаб глас, – имам писмо за теб. Това е много важно писмо и искам да ми обещаеш едно нещо.
Сдържайки сълзите си, кимнах:
– Какво, бабо?
– Обещай ми, че ще отвориш това писмо едва когато навършиш 18 години. Нито ден по-рано – прошепна баба.
– Обещавам – отвърнах аз и взех запечатания плик.
Минаха години и животът ми зе промени бързо. Завърших училище, влязох в университета, намерих нови приятели. Но обещанието, дадено на баба, винаги оставаше с мен.
Всеки път, когато поглеждах писмото, исках да разбера какво пише в него, но удържах на думата си.
И така дойде моят 18-ти рожден ден. Седях в стаята си и държах писмото в ръцете си. Бавно го отворих и започнах да чета.
– Скъпа Катя – започваше писмото, – щом четеш това, значи вече си станала пълнолетно момиче. Така съжалявам, че не съм до теб в този ден. Искам да споделя с теб няколко мъдри съвета, които научих през живота си.
В писмото баба пишеше за важността да ценя семейството си, да ценя всеки момент от този красив живот и никога да не се отказвам, дори когато животът стане труден.
„Помни, че трудностите ни правят по-силни. Цени близките си и винаги помни, че любовта е най-важното нещо в живота.“
Дочетох писмото със сълзи на очи. Имах чувството, че баба отново е с мен, сякаш никога не си е тръгвала. На следващия ден казах на майка си за писмото.
„Мамо, баба беше толкова мъдра“, казах аз.
Майка ми се усмихна:
– Да, права си. И се радвам, че е успяла да ти предаде част от своята мъдрост.
Оттогава често си спомням за баба си и се опитвам да следвам нейните съвети. Тя ме накара да раззбера, че дори когато някой си отиде от живота ни, неговата любов и мъдрост винаги остават с нас в сърцата ни.
