Имам по-голяма сестра Александра. Тя е на 35. Красива и успешна млада жена. Наскоро се омъжи за втори път. Но не всеки знае какво е преживяла преди няколко години. Александра имаше рак.
Бившият й мъж веднага й обърна гръб, всичките й проблеми паднаха на нашите плещи. Но тя е боец, тя успя. Днес е в пълна ремисия. Нищо не застрашава живота и здравето й. Много обичам сестра си, тя е най-скъпият човек за мен.
Сега съм на 27. Имам любящ съпруг и две прекрасни деца. И всичко беше наред с мен, но преди година и половина животът ми се промени драматично. До ден днешен не знам защо го направих… Но връщане назад няма.
На сестра ми бяха премахнати всички женски органи. Това беше другата причина бившият й мъж да я напусне. Искаше деца и нормално пълноценно семейство. Настоящият съпруг на Александра е от голямо семейство. Той също иска деца.
Първоначално обсъждаха варианта за осиновяване със сестра ми, но след това им хрумна съвсем друга идея.
Не можех да повярвам на ушите си, но Алекс ме помоли да стана сурогатна майка. Тя измислила всичко предварително. Когато заболяването й започна, Александра замрази яйцеклетките си. Сега тя просто трябваше да намери „инкубатор“, който да даде плод на любовта на Алекс и нейния съпруг.
В началото бях непреклонна. Просто не можех да си представя как после ще трябва да дам дете, което ще нося в утробата си девет месеца. Но бях подложена на силен натиск.
Мама звънеше всеки ден и ме молеше да се опомня и да не съсипвам живота на сестра ми. Семейството ми дори успя да убеди съпруга ми. Той се предаде и ме подкани да се съглася в името на щастието на моя любим човек.
После си спомням всичко като в мъгла. След процедурата се почувствах страхотно. Третата ми бременност беше много по-лека от предишните две. Колкото и да ми беше лесно физически, тази ситуация ме убиваше психически.
Няколко месеца по-късно направих първия си ултразвук. Помолих да обърнат екрана на монитора, за да не виждам изобщо бебето.
Но сестра ми и съпругът й бяха възхитени! На 15 седмици почувствах движение. Беше ужасно! Ясно осъзнах, че това е моето дете, което ще трябва да дам. Минах през останалите седмици нервна и нещастна. Беше ми непоносимо болезнено и тежко психически.
Хората около мен отдаваха депресивното ми състояние на хормоните, но беше нещо друго!
Родих в срок прекрасно момченце. Сестра ми не можа да дойде с мен на раждането, защото се разболя. Не се разстроих особено. Напротив, понякога имах планове да избягам с бебето. Ако не бяха по-големите ми деца, сигурно щях да направя точно това.
При изписването се напрегнах и дори се усмихнах на камерата. Сестра ми и съпругът й просто сияеха, прегръщайки синия вързоп, където лежеше синът ми. Отказах да кърмя. Това беше прекалено. Въпреки че сестра ми предложи нещо подобно…
Сега виждам сестра си и племенника си почти всеки ден. Къпя го, гушкам го, целувам го… и го връщам. Александра живее до мен. Преди самата аз исках да е по-близо, но сега ми е тежко.
Не мога да си представя, че синът ми ще порасне и ще започне да я нарича мама, а за него аз винаги ще си остана просто леля…
Опитах се да споделя чувствата си с майка ми. Но тя просто ми се изсмя и каза, че не е трябвало да се съгласявам. Да, хората имат толкова къса памет… Т
айно се надявам, че болестта отново ще сполети сестра ми и ще мога да запазя малкия Влади за себе си. Такива мисли ме плашат, но ме спохождат редовно!
