– Длъжна съм, Никола, да разкрия една тайна. Не мога да мълча. А и няма нужда. Колко още ми остава… Само Господ знае. А така – ще споделя с теб и ще ми стане по-леко на душата. И ще бъде по-леко да се сбогувам.
Това казала Анна на съпруга си, докато била прикована на легло с болест, която нямало как да пребори.
Жената отдавна се била примирила с факта, че умира. Тя приела всичко и със спокойна душа зачакала заминаването си.
Но тези дни тя наистина да поговори от душа със съпруга си, по някакъв начин да го подкрепи и да го успокои. Той твърде тежко преживявал нейната болест и неминуемо наближаващата смърт.
Анна вече казала много мили думи на мъжа си, благодарила му за щастливия живот, който е живяла до него. А днес решила да разкре тайната си.
– Помниш ли как се запознахме? Запозна ни леля ми Мария. Работеха заедно с майка ти, моята любима свекърва… А какво се случи преди това ти дори не знаеш…
Тогава, Никола, имах връзка с един човек. Имахме такава любов. О…само като се сетя…
А той ме предаде, започна да се среща с нашата съседка тайно от мен. Когато разбрах, не видях бял ден. Мислех си край, това е всичко – толкова много страдах, Никола…
Тогава леля Мария реши да ме запознае с някого. Както се казва, клин клин избива. И ме запозна с теб. Тогава си казах, че ще се оженя за теб. Задължително. От злоба към другия.
Анна мълчеше. Събра сили и постепенно погледна съпруга си. Но не видя объркване на лицето му. Той беше толкова мил като преди, само се усмихваше, държейки я за ръка.
– Тогава не те обичах. Изобщо не те обичах, Никола. Направих всичко напук на онзи предател. В първите месеци от семейния ни живот търсих повод да те напусна. Търсех недостатъци в теб, признаци на невнимание или прояви на грубост. Трябваше ми причина да си тръгна. Търсих, но така и не намерих…
Ще ти кажа следното – ти беше много добър съпруг от първата минута. Няма за какво да те упрекна, няма за какво да се карам или осъждам.
Ти беше толкова нежен, толкова директен в своята простота, любовта ти към мен беше толкова голяма, че беше невъзможно да не се предам на твоя плен.
И се разтопих. Постепенно започнах да разбирам, да чувствам, че ти си много по-добър и по-достоен от този, за когото страдах толкова дълго. Че какво има той! Разбрах, че си най-добрият!
Ти, съпругът ми, моят любим, скъп съпруг, си най-добрият човек на земята. Твоята голяма любов не само ме излекува, но и ми помогна отново да изпитам това прекрасно чувство. Обичах те с цялото си сърце. И тогава разбрах, че всичко, което имах преди теб, беше такава дреболия, нищожност, глупост…
А онзи, другият, един ден се срещна с мен и ми предложи да те напусна и да живея с него. Казват, че старата любов ръжда не хваща. Знаеш ли, Никола, къде го пратих? Ами сещаш се…
И днес ти благодаря за всичко, което имахме. И казвам благодаря на съдбата за теб – любими мой. Скоро с теб ще се разделим, но не тъгувай много. Раздялата не е завинаги. Две души, които се обичат толкова много, не могат да се разделят завинаги. Ще има среща, тя ни предстои. Срещата очаква всички влюбени сърца…
Анна замълчала за дълго. Но тази тишина била изпълнена със съдържание И двамата си припомнили прекрасните моменти от съвместния им живот. Съпругът я погалил по ръката. Сълзи се стичали по лицето му. Това били сълзи на любов и благодарност към любимия човек заради щастието и радостта. А и заради болката… Закъде щяхме да сме без нея.
