Всяка сутрин непознато куче започна да придружава Таня до работата й. И тя се радваше, че има такъв компаньон. Рано сутрин улиците все още бяха мрачни и пусти, а самотните мъже, които вървяха зад нея, бяха мако страшни.
А голямото куче с мрачен поглед, което вървеше до нея, вдъхваше увереност и служеше като гаранция за безопасност.
За няколко дни Таня успя да го огледа добре… Беше на средна възраст, умно0, спокойно. Козината, която на едно младо куче блестеше и лежеше косъм до косъм, на него изглеждаше занемарена, дрипава, неподдържана.
Походката му не се радваше на еластичност, а сивеещите му страни говореха красноречиво – кучето бе в напреднала възраст.
Щом стигаше до офиса си, Таня благодареше на кучето. Поглаждаше го по челото, казваше му добра дума. И винаги вадеше някое вкусно лакомство за ескорта.
Още от вечерта тя приготвяше почерпка за своя „джентълмен“. Можеше да е трислоен сандвич, няколко варени пилешки бутчета или просто парче евтин колбас, купен специално за кучето.
С бавно движение на опашката кучето й благодареше и внимателно поемаше лакомството. Но по някаква причина той никога не го изяждаше…
След като се сбогуваше с поглед, животното си тръгваше, като вземаше храната със себе си в устата си.
На Таня й беше много интересно защо не изяжда храната, а я отнася нанякъде, но не можеше да държи под око кучето.
Един ден обаче го последва.
Както обикновено, тя отиде на работа, придружена от бодигарда си, изненадана от напълно пустите улици. И едва пред офиса й светна… Днес беше събота! Почивен ден! А тя по навик се появи на работа…
Кучето, щом взе парчето в зъбите си, бавно се отдалечи и Таня без да губи време тръгна след него. Кучето, потънало в мрачните си мисли, бавно се луташе из улиците.
Таня вървеше отзад, опитвайки се да не го изпуска от поглед.
Кучето стигна до изоставен двор, който някога е бил заобиколен от двуетажни сгради, и влезе в най-обраслия ъгъл. Облегната странично на дървото, Таня продължи да го наблюдава. Но не видя нищо интересно.
Там лежеше само една емайлирана купа със счупени ръбове… Кучето си сложи парчето в нея. Остави го и дълго се взираше в чинията, която сам беше напълнил.
И тогава започна да яде… След като облиза купата до блясък, той легна до нея и започна да диша.
Нервно, с едва потрепващ нос. Така плачат децата от обида, осъзнавайки, че не са я заслужили, но страхът им пречи да плачат на глас. Страх от смеха на другите.
Таня тихо се оттегли… Хората са склонни да виждат определени „знаци“ навсякъде, сякаш без тях е невъзможно да контролират собствената си съдба. Таня видя знак в това, че по погрешка е отишла в събота на работа, вселената искаше да й посочи нещо.
След малко новата купа, дълбока и лъскава, пасна необичайно удобно в ръката й. Таня се завърна в обраслия двор в покрайнините на града, където старото куче скърбеше до купата. Кучето беше възпитано така, че не можеше да яде от земята и сам си пълнеше купата.
– Хей, куче! Ела с мен!
Кучето потръпна и рязко се изправи. Той разбра всичко, но по някаква причина се поколеба, обръщайки интелигентния си поглед от лъскавата купа към своята собствена – с нащърбени, тъмни ръбове.
Таня нетърпеливо го повика отново и кучето се реши…
Беше му неудобно… Старата купа се изплъзваше от устата му, но той упорито я носеше със себе си. Кучето беше добро и свикнало да вярва, но беше старо и знаеше, че трудно може да се довери.
Затова той взе част от своя стар „дом“ и искаше да бъде сигурен, че заедно със своята стара купа ще отидат в новия дом.
След час, за първи път от много време, кучето не си сложи сам „масата“: той беше поканен на пълна, чисто нова купа, изпращайки старата в кофата за боклук…
