Здравейте. Казвам се Ивайло и съм на 68 години. Имам нужда от вашето мнение. Но първо чуйте историята ми.
Бях самотен баща през по-голямата част от живота си в зряла възраст. Съпругата ми Емилия почина от рак, когато синът ни Михаил (сега на 35) беше само на десет години.
Беше труден момент и за двама ни, но го преодоляхме заедно. От този момент нататък бяхме само ние двамата срещу целия свят.
Опитвах се да бъда и майка, и баща за него и работих усилено, за да му дам всичко, което иска.
Михаил порасна и стана добро момче. Разбира се, имаше своите тийнейджърски бунтове но като цяло беше мил, трудолюбив и привидно разумен човек.
Той се справяше добре в училище, отиде в университет с частична стипендия и получи добра работа във финансите след дипломирането си.
Винаги съм бил много горд с него и съм го наблюдавал как се превръща в успешен възрастен мъж.
Останахме близки дори след като той се изнесе, звъняхме си редовно и вечеряхме заедно поне веднъж седмично. Ето защо случилото се преди малко повече от година беше шок за мен.
Беше вторник вечер, когато синът ми дойде в дома ми. Изглеждаше щастлив.
„Тате – каза той, – имам страхотни новини! Купих ти къща на село!“
„Къща? — Михаиле, какво говориш?
„Перфектна е, татко. Тихо, спокойно и точно това, което ти трябва. Ще ти хареса!“
Бях зашеметен. Да се преместя от уютния си апартамент в къща на село далеч от тук? Изглеждаше твърде голяма стъпка.
„Не трябваше да правиш това. Тук се чувствам доста добре.“
Но той настояваше!
„Не, татко, ти го заслужаваш. Домът, в който живееш сега, е твърде голям за теб сам. Време е да променим нещо. Повярвай ми, ще ти се отрази чудесно“.
Трябва да призная, бях скептичен. Домът, в кйто живях, беше наш семеен дом повече от 30 години. Там Михаил израсна, там жена ми и аз изградихме живота си заедно.
Но синът ми изглеждаше толкова вдъхновен, толкова уверен, че това е правилният ход. И му се доверих напълно. В крайна сметка винаги сме били честни един с друг.
Затова се съгласих, въпреки съмненията си, да се преместя и да продам дома си.
Прекарах следващите няколко дни в опаковане и подготовка за тръгване, докато Михаил се занимаваше с повечето подробности. Той ме увери, че всичко е уредено.
Беше толкова внимателен, че оставих съмненията си настрана. Най-накрая дойде денят да отида в новия си дом. В колата синът ми разказа за всички удобства, които имаше това ново място.
Но когато се отдалечихме от града, започнах да се чувствам неудобно. Околната среда ставаше все по-мрачна. Нямаше обещаната гориста местност или хълмове.
Познатите съседи и оживените улици на града изчезнаха и всичко, което остана, бяха празни, грозни полета и дори изоставена ферма.
Наблизо имаше вили, на които Майкъл знаеше, че съм се възхищавал и мислех да купя, когато майка му беше още жива, те бяха уютни, гостоприемни места, заобиколени от природата. Но това беше нещо съвсем различно.
„Михаиле“, попитах аз – Сигурен ли си, че вървим в правилната посока? Това не прилича на селото, за което си мислех.“
Той ме увери, че сме на прав път, но забелязах, че не ме погледна. След около час път завихме по дълъг криволичещ път. В края се издигаше голяма, скучна сграда. Сърцето ми се сви, когато прочетох табелата: „Достойни дни“.
Това не беше къща. Беше старчески дом.
Обърнах се към Майкъл и се опитах да сдържа емоциите си.
„Какво е това? Какво става?“
„Татко“, каза той, но дори не можа да ме погледне в очите. – „Съжалявам Знам, че казах, че е малка къща, но… така е по-добре за теб. Тук ще се погрижат за теб.“
„Ще се погрижат? Нямам нужда никой да се грижи за мен! Напълно способен съм да живея самостоятелно. Защо ме измами?:
— Татко, моля те. Най-накрая Михаил се обърна към мен и в очите му имаше умолителен поглед.
— Напоследък забравяш разни неща. Притеснявам се, че живееш сам.Тук имат добри специалисти и винаги ще има някой наблизо, ако имаш нужда от помощ.
— Забравям неща? Всеки понякога забравя нещо! – изкрещях и от очите ми потекоха гневни сълзи.
— Това не е хубаво, сине. Веднага ме закарай у дома. — Михаил поклати глава и съобщи основните новини за деня.
„Не мога да направя това, татко. Аз… вече продадох дома ти.“
Усетих как земята се изплъзва изпод краката ми. Мислех си, че няма да продадем дома веднага.
Исках да се запозная с новите собственици, да избера добро семейство и да им кажа как точно да се грижат за стария дъб в двора. Как успя да продаде къщата без мое знание или съгласие?
Поисках отговор, но Михаил отклони въпроса. Спомена, че има пълномощно и че прави това за мое добро.
След това припаднах и следващите няколко часа ми бяха като мъгла. Бях регистриран в старческия дом и ме отведоха в малка стая с тясно легло и прозорец с изглед към паркинга.
Стените бяха боядисани в болезнено бежово и въздухът миришеше на дезинфектант и стари хора. Старият ми дом все още ухаеше на канелената торта, която жена ми печеше.
Но сега това тъжно клинично място стана моят нов дом. И не можех да направя нищо по въпроса.
Мислех за думите на сина ми, докато прекарах следващите няколко дни в шок и гняв. Толкова ли съм почнал да забравям? Нараних ли Михаил? Да не би да имах деменция?
Персоналът на дома беше толкова любезен и се опита да ме включи в дейности, за да се почувствам добре дошъл. Но не можех да се отърся от чувството, че тук нещо не е наред.
Дори да бях почнал да забравям, защо Михаил ме доведе тук?
Бях всеотдаен баща. Винаги ходех на неговите училищни събития. Винаги съм бил до него. Това беше най-голямото предателство, което съм преживявал.
Знам, че децата не са ни длъжни с нищо, но… Мислех, че го възпитах по-добре.
Един следобед, докато продължавах да се задушавам в чувствата си, дочух разговор, който влоши още повече ситуацията.
Седях в общата стая и се преструвах, че чета списание, когато чух две медицински сестри да си говорят.
— Бедният господин Петров — каза една от тях. — Чу ли за сина му?
— Не, какво е станало?
„Изглежда, че е имал големи дългове от хазарт. Затова продал дома на баща си и го довел тук“.
Имах чувството, че са ме ударили в корема.
Дългове от хазарт? Това ли беше истинската причина за всичко? Синът ми буквално ме предаде, за да прикрие собствените си грешки?
Бях напълно шокиран. Синът, когото отгледах, момчето, което мислех, че познавам най-добре, ме захвърли заради собствените си егоистични цели.
Спомних си всички онези пъти, когато му помагах да излезе от трудни ситуации, всички жертви, които направих, за да му осигуря добър живот.
За щастие съдбата се намеси в лицето на стар приятел. Румен, адвокат, когото познавах от години, дойде в старчесския дом да посети сестра си и беше шокиран да ме види там.
Когато му казах какво се случи, той беше възмутен. Той предложи да провери законността на стореното от Михаил. Каза ми, че ще направи всичко възможно да ме измъкне оттук и да накара сина ми да си плати за стореното.
Сега седя и чакам всеки ден своето спасение. И не спирам да мисля – така ли се отблагодари синът ми за всичко, което сторих…
