Животът ми се разви по такъв начин, че винаги съм се разбирала много трудно с близките си.
За родителите ми сякаш бях невидима и цялото им внимание беше насочено към по-малката ми сестра София. Разликата във възрастта ни е малка, само две години, но за родителите ни беше значителна.
Почти всеки ден чувах фрази като „Е, тя е по-малката, дай й твоята играчка.“ „Защо не можеш да бъдеш перфектно дете като сестра си?“ Или „Ти си по-голяма, какъв пример даваш на сестра си?“
Всички наоколо мислеха само а София. Аз обаче не разбирах защо. Сестра ми беше много разпусната, най-лошата ученичка в класа си, често бягаше от вкъщи и не отговаряше на обажданията на родителите ни, а в 11 клас забременя от възрастен мъж. С една дума, определено не бих могла да я нарека „идеална“.
Заради постоянните сравнения от роднините, сестра ми и аз развихме много трудни отношения помежду си или казано по-простичко не я харесвам.
И да, абсолютно не се срамувам от това. Единственият близък човек беше баба ми. Майката на баща ми.
Тя беше може би единствената, която не идеализираше София. Напротив, тя неведнъж е упреквала родителите ми, че са я възпитали като много разглезено и разпуснато момиче.
Баба обаче ме обичаше и винаги се радваше да ме види. Прекарвах цялото си свободно време с нея. Често живеех със седмици със нея, защото така или иначе никой не ме чакаше вкъщи.
Баба беше много умна и интересна жена. Работехме заедно в градината, готвихме, четяхме и много си говорехме. Баба ми винаги е имала интересни истории за мен.
Но един ден баба почина. Тогава сякаш загубих част от себе си. Скоро обаче ме очакваха неочаквани новини.
Оказа се, че баба ми е приписала апартамента си на мен. В същото време не остави нищо за родителите и сестра ми. Тъй като вече бях възрастна, нямаше проблеми с документите.
Бях много щастлива да получа такъв щедър и неочакван подарък от моята любима баба. Все още бях студентка, така че дори не мечтаех да притежавам собствен дом.
Сега можех да започна живота си отначало, независимо от семейството си. Имаше обаче нещо, което ме тревожеше. Не знаех как семейството ми ще реагира на тази новина. Страхувах се, че баща ми няма да е доволен, защото той също е наследник.
Когато новината за наследството стигна до родителите ми, започна това, от което се страхувах. Мама дойде при мен и каза, че съм длъжна да продам този апартамент и да разделя парите или най-добре да го припиша на сестра ми. Т
Тя беше много изненадана за какви заслуги съм получила аз апартамента на баба ми, а не баща ми.
Когато отказах да споделя наследството, майка ми започна да ме упреква, казвайки как не ме е срам да живея в тристаен апартамент, когато малката ми сестра беше натъпкана в малка стая в апартамента на родителите ми.
Само че думите на майка ми имаха обратен ефект. В този момент окончателно реших, че никога няма да позволя София да получи апартамента на баба си.
През целия си живот тя дори не е идвала да я види, а сега предявява претенции за наследството? Е, не, това никога няма да се случи!
Изгоних майка ми от вратата, като я предупредих, че няма да дам апартамента и няма да го деля с тях. В отговор майка ми започна да ругае и заплашва, но не ме интересуваше.
Животът ми даде шанс да бъда щастлива и няма да го пропусна!
А вие как бихте постъпили на мое място?
