Баба Вера от нашето село ми разказа невероятна история за две незабравими нейни срещи с вълци. След като я изслушах, промених завинаги отношението си към тези хищници.
Това се случило в началото на лятото. Баба Вера излязла в гората, за да събере майски билки. Тя не се смята за магьосница или лечителка. Но баба й я научлаи на някои знания за свойствата на корените и цветята.
Често успяваше да пребори болести с чайове и отвари, а съседите идваха при нея да искат лечебни отвари или съвет.
След като напълнила кошницата, тя седнала на една паднала ела, за да си поеме дъх и да обядва. Изведнъж чула шумолене зад себе си. Поглеждайки назад, тя видяла голямо, слабо куче… Не, не било куче. Бил вълк, истински. С измъчен вид. Куцукал бавно на три крака, а зад четвъртия нещо се влачело.
Бабата не се уплашила и разбрала, че хищникът няма да й навреди – самият той едва се влачел. Имал капан на лапата.
Вълкът спрял и изпод челото си я погледнла в очите. Баба Вера казва, че е доловила в сърцето си молбата на вълка. И въпреки че се страхувала, тя се приближила внимателно до хищника.
Вълкът или разбрал намеренията й, или просто бил уморен, но се отпуснал тежко по корем. Баба Вера седнала до него и с нежни думи успокоявала вълка или по-скоро себе си. Тя остъргала пръстите си до кръв, докато отпускала стоманената скоба.
Трябвало да използва нож и здрава тояга. Вълкът изтърпял всичко мълчаливо и само въздъхнал дълбоко по човешки, когато лапата му се освободила.
Той не избягал и започнал усърдно да ближе раната.
Бабата извадила от чантата си парче домашно сирене, което си бе приготвила за обяд, върнала се при вълка и сложила лакомството на тревата близо до него, след което тихо се заприбирила към вкъщи.
Отплатата
Минала една година. Пролетта донесла буйни билки и омайни цветя. И баба Вера, както винаги, отишла да прибере горската си реколта. Този път тя имала нужда от блатен корен; нейната съседка страдала от болежки в крака си и помолила за помощ.
Бабата тръгнала по горските пътеки дълбоко в гората, до мястото, където имало малко блато в низината. Ето го и него – нблатния корен – малко растение с големи лечебни сили!
Баба Вера седнала и извадила градинска лопатка. Изведнъж един клон изпукал отстрани. Тя се обърнала по посока на шума и за свой ужас видяла огромна кафява глава с кръгли уши. Мечката излязла от шубрака и се загледала право в нея!
Мечката заплашително тръгнала към баба Вера.
„Това беше!“, минало през главата й. Нямало смисъл да бяга. Нямала някакви оръжия освен нож. Изведнъж мечата спряла и започнала да души тревожно, но не гледала към бабата, а някъде зад нея.
И тогава тя чула глухо ръмжене отзад.
Иззад бабата излязъл огромен стар вълк и застанал между нея и мечката. Зад нея от храстите излезли и два по-малки вълка. Мечката изръмжала, поклатила глава, вълците настръхнали, изръмжали в отговор и се спуснали към мечката.
А тя просто побягнала, оттеглила се в шубраците и изчезнала.
Баба Вера така и останала на колене с лопатката в ръце. Тя разпознала майката – това била вълчицата, която спасила преди годинаа. Познала я по белезите на лапата и…по очите.
„Имаше много смислен поглед – каза ми баба Вера – сякаш гледа в самата ти душа!
Вълците се втурнали след мечката в гъсталака, а вълчицата се обърнала, хвърлила един последен поглед на бабата и също изчезнала между дърветата.