В продължение на десетилетие бил като в капан в собственото си тяло, докато някой не забелязал искрицата съзнание в очите му.
Дълги години Мартин Писториус бил затворен в собственото си тяло. Всички наоколо си мислели, че е в безсъзнание, че не вижда и не чува абсолютно нищо. Но накрая успял да каже какво наистина се е случило.
Мартин виждал, чувал и разбирал всичко, но не можел да даде нито един сигнал за това. Не можел да говори или да се движи. Този млад мъж всъщност бил пленник на собственото си тяло.
Мартин е роден в Южна Африка през 1975 г. Един ден, като е на 12, той се прибира от училище и се оплаква, че не се чувства добре.
Мартин Писториус внезапно започва да се поддава на мистериозна болест. След като се прибира от училище с възпалено гърло един ден, той спрял да яде, започнал да спи почти непрекъснато и спрял да общува.
Постепенно започнал да губи контрол над тялото си. Той бил лекуван както от криптококов менингит, така и от туберкулоза на мозъка – но никой не знаел какво му има.
Лекарите казали на родителите му, че е останал с ума на бебе и че трябва да го оставят да умре.
Но той продължил да живее. Писториус напуснал болницата, но прекарал повече от десетилетие у дома и в дневни центрове, без да може да се движи или говори. На семейството му било съобщено, че не е наясно със света около себе си, но той казва, че всъщност е започнал да се събужда няколко години след като се е разболял.
„В продължение на толкова много години бях като призрак. Чувах и виждах всичко, но все едно ме нямаше. Бях невидим“, казва Писториус пред NBC News.
Днес е женен, работещ като уеб дизайнер и привличащ световно внимание с автобиографията си „Ghost Boy“, Писториус разказва невероятната си история с помощта на устройство, което изговаря думите, които въвежда в компютър.
Въпреки че мозъкът му функционирал напълно, нямало начин да сигнализира на някого, че е в съзнание, но тялото му не го слуша.
„На моменти беше ужасяващо“, спомня си той. „Това, което наистина ме засегна, беше пълното и абсолютно безсилие. Всеки един аспект от живота ви се контролира и определя от някой друг. Те решават къде си, какво ядеш, дали седиш или лежиш, в каква поза лежиш, всичко.
Писториус се опитал много пъти да измести тялото си, доколкото можел, за да сигнализира за съзнанието си. Но това, което смятал за големи движения, всъщност било трудно забележимо и той осъзна, че никой не може да ги види.
Започнал да изпитва отчаяние.
„В началото, когато бях в капан в тялото си, най-големият ми страх беше да бъда сам, което предполагам е някак иронично. Защото в известен смисъл, въпреки че имаше хора около мен, аз бях сам. Мисля, че това беше по-скоро случай, в който чувствах, че докато родителите ми са наоколо, ще има кой да се грижи за мен. Но ако ги нямаше, тогава какво?“
Той прекарвал дните си в център за грижи, където често гледал телевизия.
Той казва, че е видял и чул много неща, но никой не го е забелязал, сякаш е призрак. Една вечер, след като родителите му се скарали, майка му се обърнала към сина си и — без да знае, че чува — му казала, че по-добре било да бил умрял.
Писториус бил съсипан, но разбрал защо го е казала.
„Това разби сърцето ми, в известен смисъл“, казва той. „Но в същото време, особено докато преодолявах всички емоции, изпитвах само любов и състрадание към майка ми. Майка ми често чувстваше, че не е добра майка и не може да се грижи за мен. Едно от най-трудните неща за мен беше, че не можех да й кажа, „Не, справяш се страхотно.“
„Нямах представа, че чува всичко. Толкова съжалявам, че го казах!“ – с болка разказва майката на Мартин.
Но през 2001 г. се появила надежда.
Нова служителка в неговия център започнала да седи и да говори с него. С течение на времето тя започнала да улавя малки сигнали, които я накарали да разбере, че той е по в час, отколкото хората си мислели.
Тя призовала родителите му да накарат Писториус да бъде оценен в специален център, където за първи път той може да покаже на хората, че разбира всичко.
„Тя беше катализаторът, който промени всичко. Ако не беше тя, вероятно щях да бъда мъртъв или забравен някъде в дом за възрастни“, казва Писториус.
Възможността за общуване с помощта на специално оборудване променило всичко. Отначало той бил ограничен до много елементарни изрази като „Неудобно ми е“ или „Искам нещо за пиене“.
„Не мисля, че някога ще забравя това чувство, когато майка ми ме попита какво искам за вечеря и аз казах „Спагети болонезе“ и тогава тя наистина ги направи. Знам, че това трябва да изглежда незначително, но за мен това беше невероятно“, спомня си той.
Постепенно той се научил отново да чете и общува. С нова стимулация и преживявания, тялото му станало по-силно и той започнал да си възвръща движението. Той успял да бута инвалидната си количка и се научил да управлява специално оборудвана кола, която управлява с ръцете си.
През 2008 г. се запознава със сестрата на свой приятел. Двамата се женят след година и заживяват вв Великобритания, където са и до днес.
Писториус се опитва да се съсредоточи върху бъдещето си, а не върху миналото си. Той не изпитва никаква обида към родителите си и е простил на майка си, че му е казала, че трябва да умре преди толкова години.
Той е благодарен за простите неща, като възможността да води разговор или вълнението да изживее нещо ново.
„Животът също може да се промени толкова бързо, че е добре да оцените това, което имате в този момент“, казва Писториус, добавяйки следния съвет:
„Отнасяйте се към всеки с доброта, достойнство, състрадание и уважение – независимо дали мислите, че разбира или не. Никога не подценявайте силата на ума, значението на любовта и вярата и никога не спирайте да мечтаете.”
