В една януарска сутрин през 1974 г. група лабораторни шимпанзета, които не били виждали слънчева светлина от шест години, получили възможността да излязат от студените си стоманени клетки и да стъпят на истинска трева.
Но те били твърде уплашени, за да пристъпят навън.
„Те бяха ужасени да излязат от сигурността на транспортната си клетка“, казва Линда Кьобнер, специалист по поведението на животните и техен гледач. По това време Линда е само на 23 години.
В документален филм от 1999 г., наречен „Мъдростта на дивата природа“ Линда казва, че от години шимпанзетата, които били използвани за опити, не били стъпвал на друго освен на метална клетка. Те не знаели какво е усещането за вятър и слънце.
„Те просто се скупчиха на вратите и не искаха да излязат.“
Но в крайна сметка Кьобнер, която по това време била студент, помогнала на уплашените маймуни да слязат на тревата.
Шимпанзетата, които били използвани за изследване на хепатит, вече не били нужни в лабораториите, тъй като била открита ваксина.
Маймуните са родени в плен и са отглеждани само за експерименти. След това експертите обикновено убиват животните – защото е почти невъзможно да ги върнат в естествената им среда.
Но Линда била различна от всички останали: момичето не можел да позволи шимпанзетата да бъдат убити, без да им даде шанс отново да бъдат реабилитирани в джунглата.
Те били пуснати в резерват в южна Флорида, но имали нужда от Линда, за да ги научи как да бъдат диви.
Адаптацията
В крайна сметка Линда основава Chimp Haven в Луизиана и прекарва следващите четири години редом до шимпанзетата.
Ветеринарната лекарка прекарвала с маймуните целия ден, като ги пускала за известно време от клетката по няколко пъти на ден.
Линда гледала с учудване как животните, диви по природа, разпознавали миризмата на трева за първи път, ходели по земята с повишено внимание, страхували се да се доближат до дърветата и се отвръщали от страх дори от най-малките безобидни животни.
Все пак до този момент те не били видели нищо освен клетката си, човешки лица, спринцовки и инструменти.
„Шимпанзетата ни дадоха толкова много на този свят“, казва тя във филма. „Толкова много знания за себе си, за нашия социален живот, за нашия социален живот, защото те много приличат на нас като същества.“
Но в един момент Линда трябвало да продължи напред и да се сбогува с маймуните.
Шимпанзетата почти се научили да оцеляват сами в дивата природа, като постепенно се интегрирали в „обществото“ на големите маймуни.
Проектът на Линда бил успешно завършен и тя постигнала желаното.
Срещата след 18 години
След 18 години жената решила да намери косматите си приятели. Оказало се, че само две от маймуните, Долл и Суинг, са все още живи.
През това време женските се трансформирали от сладки, космати домашни любимци в мускулести животни със силни лапи и челюсти.
Но Линда не се страхувала – тя наистина искала да ги срещне отново.
„Мина толкова много време“, казва тя във филма.
След като намерила своите шимпанзета, Линда ги поздравила с маймунски звуци.
Тя изобщо не била имала контакт с тях през последните 18 години, така че в началото спазвала уважителна дистанция.
Жената не очаквала животните да я разпознаят, но щом се качила в лодката, за да пресече реката и да се доближи до тях, Кукла и Люлка се втурнали да я посрещнат.
— Помните ли ме? – попитала Линда.
Тогава се случило нещо невероятно: едно от шимпанзетата се протегнало към жената с лапи и я прегърнало с цялата си нежност!
Станало ясно, че шимпанзетата не били забравили своята спасителка, те много добре знаели кого прегръщат и защо. Обикновено маймуните се държат доста диво с непознати.
Линда не очаквал такава среща. Минали почти 20 години, но нищо не се било променило за животните!
Долл и Суинг не можели да изразят благодарността си с думи, но прегръдката им казвала достатъчно!
