Преди години аз и мъжът ми оставихме дъщеря си при баба й и заминахме да работим в чужбина, за да й осигурим по-добро бъдеще и да спестим пари за нейното образование.
За десет години успяхме да спечелим повече от планираното. Тогава съпругът ми предложи да си купя апартамент, за да го давам под наем и да печеля допълнително.
Съгласих се, защото беше добра идея. Мечтаехме, че като се пенсионираме, ще пътуваме и ще се радваме на живота. Но, за съжаление, съпругът ми внезапно почина от инфаркт и аз останах сама.
По това време дъщеря ми вече завършваше университет. Апартаментът ми носеше добри приходи от наем и постепенно заделях пари за в бъдеще.
Когато дъщеря ми Илияна се омъжи, тя доведе зет си и ме помоли да им дам апартамента, за да не се налага да наемат квартира. Съгласих се, защото ми беше жал за дъщеря ми, въпреки че наемателите плащаха добри пари – по 800 лв.
След сватбата те се преместиха в апартамент,а но въпреки очакванията ми, мъжът на Илияна се оказа съвсем различен и не толкова добър, колкото си мислех.
Няколко години не направи дори най-елементарен ремонт и въпреки че доходите му бяха много посредствени, не искаше да си намери друга работа от нощна охрана на обект. Когато ги молех да ми помогнат с нещо в моя дом, все пак съм сама жена. винаги намираха извинение.
Илияна казваше, че нямат време, а зет ми бе винаги „зает“.
С времето разбрах, че ми става все по-трудно да се справям сама, особено след като се пенсионирах. Илияна продължи да игнорира молбите ми за помощ.
Дори когато неочаквано пристигнах да ги видя без предупреждение, ги заварвах да седят, да се наслаждават на сериали и да играят компютърни игри, а апартаментът беше в безпорядък. Тогава реших да поговоря сериозно с дъщеря ми:
— Илияна, дадох ти апартамента, но в замяна не получих никаква помощ. Как е възможно това?
— Мамо, не бъди егоист. Сега ни е достатъчно трудно!
Въпреки това те продължиха да живеят живота си, забравяйки за мен. Но всичко се промени, когато заради жегатта припаднах на път за пазара. Взеха ме случайни минувачи и ме откараха в болницата.
Когато се обадих на Илияна, тя отново намери извинение – каза, че не може да дойде, защото очаква гости.
Прекарах четири дни в болницата и през цялото това време дъщеря ми ми се обади само веднъж. След като ме изписаха, най-накрая реших да действам. Отидох при тях и казах:
— Освободете апартамента, намерих нови наематели.
— Мамо, как можеш да постъпиш? Къде да ходим?
— Писнало ми е от вас. Какво друго мога да направя? Не ми помагаш, не ми даваш пари. Когато умра, ти ще получиш апартамента. Междувременно можеш да ми платиш наема, ако искаш да останеш.
Започнаха да крещят, че е твърде скъпо и скоро се преместиха в едностаен апартамент в краен квартал. Сега са ми обидени.
Наскоро намекнах на Илияна, че ако продължат да се държат така, няма да им оставя апартамента като наследство, а ще го дам на този, който ще ме гледа.
Мислите ли, че постъпих правилно в тази ситуация?
