„Татко, не ме изоставяй!“, каза ми малкият Петър, невярвайки какво се случва

баща и син
Изображение от freepik

Петър отдавна разбра, че предстоят сериозни промени. За лошо. Той забеляза, че баща му и майка му се карат и на практика не си говореха.

Петърчо бе осиновено дете. Осиновен от приют на тригодишна възраст. В момента беще на 10 години. И обожаваше осиновителите си. Правеше всичко, за да им се хареса. 

Ива и Виктор се ожениха преди 15 години, след като се запознаха чрез общ приятел. Те много бързо се влюбиха един в друг и се ожениха, направиха великолепна сватба.

Родителите им са обикновени работници. В същото време те успяха да подарят на децата отделен апартамент. Влюбените направиха ремонт, купиха мебели и заживяха в него. През първите две години те не планираха да имат дете.

А после дойде шокиращата новина – не можеха да имат деца. 

Те бяха лекувани дълго време и без резултат. Нищо не помогна. И така стигнаха до общото решение, че ще трябва да осиновят дете.

Събраха цялата информация, подготвиха се и се спряха на 3-годишния Петър – синеоко и умно хлапе.

Родителите му бяха починали и нямаше други роднини. Затова го бяха пратили в приют. Виктор обожаваше сина си, а Ива просто се примири с него. Все пак съпругът беше този, който настояваше за наследник.

Виктор толкова много искаше да стане баща, че за да спаси брака, тя се съгласи с осиновяването.

Тя трябваше да търпи малкия Петър, но не изпитваше нежни чувства към него. Тя бе израснала като единствено дете, затова бе свикнала цялото внимание да е върху нея.

След като Петър се появи в дома и , Виктор му се отдаде изцяло. Тя трябваше да се примири с факта, че някой бе застанал между нея и съпруга й. ТЖивяха така седем години.

Докато един ден Ива се чувства зле. Главата й се въртеше, гадеше й се, цикълът й все не започваше. Тя дори не си бе помисляла за подобно нещо, но реши да си вземе тест.

На сутринта  направи теста и бременността бе потвърдена. Съпрузите дори не знаеха как да реагират – те вече се бяха примирили, че няма да имат свои собствени деца.

—  Пепи- радостно изтича бащата към сина си, – скоро ще имаш братче или сестриче!

И Петър беше истински щастлив. Но по някаква причина Ива реши, че вече нямат нужда от осиновено дете и е време да го върнат. Скоро щеше да се появи тяхото собствено бебе.

Вечерта, когато момчето заспа, Ива отиде при мъжа си.

— Викторе, бих искала да обсъдя нещо с теб. Става въпрос за Петър. Мисля, че трябва да го върнем.

Виктор не можеше да разбере за какво говори жена му.

— Скоро ще имаме собствено бебе. Защо да хабим енергия за второ дете, при това чуждо? Никога не знаеш какво ще израсне от него.

— Ива, ти полудяла ли си? Какви ги приказваш? Та той е просто перфектно дете.

— Казах ти какво мисля. Не ми трябват чужди деца. Така че можеш да избираш – или аз и нашето бебе, или той.

Цяла нощ Виктор не успя да заспи. Как можа жена му да го постави пред такъв избор? Все пак той обичаше Петърчо с цялото си сърце. Той му бе като семейство.

Оттогава животът на Петър и Виктор се промени драматично. Ива вече не криеше отношението си към момчето. Тя не му обръщаше внимание, не правеше нищо за него. Петър дори не можеше да разбере с какво е сбъркал. Той се опитваше с всички сили да угоди на майка си, но тя го отблъскаше.

От този ден минаха 3 месеца. През това време Виктор така и не реши как да постъпи. Нервите му бяха опънати до краен предел. Накрая реши да се съгласи с жена си и да се откаже от осиновения Петър.

Вечерта той надникна в стаята на момчето и му каза, че има важни новини.

— Петърчо, трябва да ти кажа нещо…

Докато караха към сиропиталището, заваля дъжд. Петър се измори да плаче. Гледаше мълчаливо през прозореца. При пристигането влязоха в салона и се приближиха до дежурната. Тя взе куфарите и ги занесе в една от стаите.

Момчето и баща му останаха сами.

— Е, Пепи — не знаеше какво да каже Виктор.

Малкият Петър гледаше в пода. Виктор се обърна и започна да си тръгва, когато чу:

—  Татко, моля те, не ме оставяй! – каза умолително детето.

Виктор изскочи на улицата като попарен. Не можеше да се успокои. Подкара колата и след малко спря. Сълзи се стичаха по лицето му. Ще може ли да живее нормално след това?

Той рязко обърна колата и потегли обратно към дома за деца.

— Петърчо, никога няма да те оставя. Все пак ти си моят син!

Двамата се прегърнаха разплакани.

Advertisement