Вече пет години живея сама, съпругът ми почина и децата започнаха да градят живота си в апартаментите, които съпругът ми и аз купихме за тях.
Дадохме им целия си живот, опитахме се да им дадем добро образование, винаги им купувахме всичко, за да не бъдат по-зле от другите, дори жилище им беше купено с нашите спестени пари.
Сега не съм работила от няколко години, защото се пенсионирах и мога да кажа с увереност, че това е най-лошият период в живота ми. Едва ми стигат парите за сметките и за храната, отдавна съм забравила за лекарствата.
Децата, разбира се, знаят каква ми е пенсията и какви са цените на храната в момента, но не искат да си мръднат пръста да ми помогнат.
Помолих ги поне да ми купят половината лекарства, не е толкова голяма сума, но е добра помощ за мен. Цял живот съм ги издържала и апартаменти съм им купила, а след моята смърт ще получат и този – наистина ли е невъзможно да помогнат на собствената си майка?
Синът ми се преструва, че не разбира защо имам нужда от пари и лекарства, а дъщерята непрекъснато повтаря, че самата тя може да има нужда от помощ.
Но как да повярваш на думите им, когато те винаги са с нови дрехи, ходят на почивка в чужбина и купуват скъпа електроника за децата си, а аз нося едни и същи ботуши вече четвърта година?!
Наскоро внучката ми каза, че майка й й дава 650 лв на месец за лични разходи и това е малко повече от моята пенсия, така че разбирате. Но колко пари са нужни на едно дете на 7 години и колко на една жена на 75?
Сега дори не знам какво да кажа на приятелките си. Те постоянно ми споделят, че децата им помагат, почти сами плащат всичко, а мен ме е срам да призная, че през останалата част от седмицата ще ям само кисело мляко с хляб, но децата ми изобщо не се интересуват от това.
Спомням си, когато сестра ми и аз се задомихме, как всеки месец посещавахме родителите си, носехме им храна, помагахме в домакинската работа и плащахме за ремонт.
Направихме всичко, за да им помогнем, защото така сме възпитани. И мама и татко никога не са споменавали нищо; ние сами знаехме, че трябва да бъде така.
Съвсем наскоро говорих с дъщеря ми дали може да ме подслони за една година (те имат голям апартамент, ще има достатъчно място), а междувременно да дам моя апартамент под наем.
Така ще мога да изкарам някок допълнителен лев и ще мога да продължа да живея нормално. Тя дори не искаше да чуе това, каза, че имам две стаи, така че мога да настаня някой в съседната стая.
Не исках да слушам подобни абсурди.
За мен е мистерия как пенсионерите преживяват само с пенсията си, защото аз не мога да го направя, въпреки че се опитвах.
Преди пенсионирането аз и съпругът ми дадохме всичко на децата си, искахме те да имат всичко най-добро, но на стари години останах без нищо
Децата ни се „отблагодариха“ за това, че аз и баща им постоянно се опитвахме и правихме всичко за тях.
