Здравейте. Казвам се Станислав, на двадесет и шест съм и работя в родилен дом. Ще ви разкажа моята история.
Един ден, обикаляйки родилното отделение, видях момиче, което беше родило буквално преди три дни.
Изглеждаше, че най-накрая е станала майка, щастието бе почукало на вратата й, но тя седеше в коридора и по лицето й изобщо нямаше дори нюанс на щастие. Имаше разочарование или някакво неразбираемо безпокойство.
Това ми се стори изненадващо, защото раждането мина много добре, тя спазваше всички указания на акушер-гинеколозите и се държеше доста адекватно. Но докато беше в родилния дом, никой не я посети.
Приближих се до нея и започнах разговор:
— Кажете ми, всичко наред ли е? Плачете ли? Не бива да се стресирате, кърмата ще изчезне.
Тя само ме погледна мълчаливо и по бузите й потекоха сълзи, които дълго бе сдържала. Видях отчаяние в очите й. Тези красиви зелени очи, които допълваха красотата й, съчетани с нейната тъмнокафява коса и спретнати черти.
— Аз и дъщеря ми… утре ни изписват. А у дома нищо не е готово за пристигането на бебето. Сигурно вече всичко е покрито с прах…
— Защо? Няма ли кой да подготви нещата вкъщи? Нямате ли близки? Или най-малкото дъщеря ви има баща, защо не се опита да подготви всичко за пристигането ви?
— Ами… защото… защото съм сирак. На 18 си рожден ден трябваше да напусна дома. Влязох в университет и учих добре, а през нощта ходех на непълен работен ден, за да имам от какво да живея. Там срещнах бащата на Ива. Всичко беше много добре, а после разбрах, че съм бременна… Той ми обеща, че ще се оженим. И всичко уж щеше да бъде наред с нас, но тогава той изчезна… Беше твърде късно да прекъсна бременността, така че сега съм с дете на ръце, самата аз не знам как да се върна в квартирата си и да започна нов живот с Ива.
Бях много поразен от историята на Яна, както се оказа по-късно, че е нейното име, и не можех да я оставя сама.
Продължихме разговора си. Цяла нощ чак до сутринта си говорихме буквално за всичко. Тя беше още млада и неопитна, но разсъждаваше като човек, видял много в този живот. Никога досега не бях срещал такива жени.
Затова твърдо реших да й помогна при изписването. Откарах и двамата в дома на Яна и сложих ред там, въпреки че всичко беше много чисто и удобно.
И в този момент ме споходи неочаквано чувство. В нейния апартамент се почувствах като със своето семейство си, а нея я усетих като моя съпруга.
И познайте какво? Днес тя наистина е моя жена! Женени сме от четири години и имаме син заедно. И аз осинових Ива и я обичам като своя дъщеря.
Ето такива чудеса се случват в живота, никога не бих си помислил, че ще срещна бъдещия си спътница в родилния дом.
