Тази история ми се случи преди 7 години. Тъкмо се бях преместил от провинцията в столицата и си бях намерил работа в престижна фирма на високоплатена позиция.
Избързвайки малко, искам да кажа, че нито позицията, нито заплатата, нито претенциозният столичен живот ми отне основното – човечността.
Откакто се помня винаги съм бил добър и съчувстващ човек. Винаги съм помагал на всички, без да очаквам нещо в замяна. Но да се върнем на моята история.
Беше петък вечерта. Връщах се от работа след тежък работен ден и отскочих до супермаркета, за да си купя нещо вкусно. Опашката пред касата беше дълга.
Но това беше нормално: уикендът предстоеше. Пред мен стоеше млада жена. Тя държеше за ръка малко момиченце. Не знам защо, но веднага ги забелязах. Майката беше забележимо нервна и момичето непрекъснато повтаряше нещо тихо.
– Остави ме на мира! – извика жената. – Какво искаш от мен? Знаеш ли колко ми писна от теб, съсипа целия ми живот…
Очите на момичето се напълниха със сълзи и тя тихо прошепна:
– Мамо, гладна съм…
След тези думи тази кучка (не мога да нарека тази жена по друг начин) започна да крещи на момичето още повече, след това я бутна настрани и изчезна някъде.
Момичето седна на една пейка в супермаркета и започна да плаче. Да кажа, че ми беше жал за него, означава да не кажа нищо. Сърцето ми кървеше.
Много исках да се намеся в този конфликт и да защитя детето, но нещо ми подсказа, че не бива да го правя. Но не можех и да оставя ситуацията такава, каквато беше, така че просто седнах до нея и изчаках майката да се върне за детето.
Минаха 20 минути, но жената не се върна. Тогава реших малко да смекча ситуацията и започнах да говоря с детето. В същото време намерих охранителя на супермаркет, защото се надявах, че ще ми помогне да намеря нещастната му майка.
Охранителят извика полиция и нещата се завъртяха…
В онази вечер майката на момичето така и не беше намерена. Затова Виктория (това беше името на малката принцеса) беше отведена от социалните служби.
Имам много приятели в тази структура, така че ми беше много лесно да следя развитието на ситуацията. На следващия ден Виктория се присъедини към редиците на децата от един дом за деца без родители.
След нашето запознанство вече не можех да я забравя. Жена ми и аз редовно посещавахме Вики, носейки й всякакви сладкиши и играчки. Две години по-късно успяхме да я осиновим.
Разбира се, повечето ни приятели и познати не приеха добре тази новина. Постоянно ни убеждаваха, че осиновяването не е най-добрият вариант да се сдобием с дете, но не се съобразявахме с тяхното мнение.
Съпругата ми и аз се опитвахме от 5 години, за да увеличим семейството си и не успяхме. Може би Вики беше Божият дар, който не можех да пропусна.
Осиновихме момичето, когато беше на 8 години. Днес дъщеря ни става на 15. Тя е прекрасно дете и със съпругата ми никога не сме съжалявали за избора си.
А може би изборът не е бил наш, а неин… Може би не ние сме избрали нея, а напротив, тя е избрала нас.
