26 години живях сама. Разбира се, преди това имах някакви връзки с мъже, но те не бяха сериозни и приключиха доста бързо. Освен това прекарвах много време в работа и нямах време за връзки и любов.
В един период от живота ми пък мис е стовариха куп проблеми наведнъж.
Веднъж на всеки шест месеца ходех на преглед гинеколог. А на последната среща моята лекарк аме шокира с много лоша новина. Каза ми, че не мога да имам деца. Така се случило, че съм безплодна.
Веднага след като излязох от гинеколога ми се обади непознат номер. Вдигнах телефона и някакъв човек ми каза, че майка ми е в болница. Внезапно й прилошало вкъщи, извикала линейка и я откарали в болница.
Разбира се, веднага отидох при майка ми. След като пристигнах, притеснена започнах да разпитвам лекаря какво се е случило. Но лекарят ме успокои и каза, че не е нищо сериозно и майка ми може да си бъде у дома след няколко дни.
Както се оказа по-късно, лекарят на майка ми бе моят бъдещ съпруг.
С него първоначално си говорехме само за майка ми. После той ме покани на среща, започнахме да прекарваме времето си все по-често и шест месеца по-късно се оженихме.
Всичко се случи толкова бързо за нас, че ние самите не разбрахме как станахме съпруг и съпруга. Моят любим вече имаше две деца: по-голямо момче и по-малко момиче.
Децата не искаха да живеят с майка си, затова ги взехме при нас. Знаех, че не мога да имам деца, затова се радвах, че ще им стана втора майка. В крайна сметка майка не е тази, която те е родила, а тази, която те е отгледала и изправила на крака.
Но когато взехме децата при нас, нямах представа, че вече нося нашето общо дете под сърцето си. А когато разбрах, че ще ставам майка на три деца, бях на седмото небе.
Много скоро родих син и започнах да гледам трима сладки разбойници. Всъщност ми беше много трудно да се справя с тях. Нямах време за нищо странично. Можех само да мечтая за момент за себе си.
Защото живеех с чистене, готвене, писане на домашни и грижи за най-малкия си син. Съпругът ми беше постоянно на работа, така че можех само да мечтая за помощ. Разбира се, аз го разбирах, защото бе толкова трудно да изхраниш жена и три деца.
Някъде дълбоко в душата си си представях, че един ден децата ни най-сетне ще пораснат и ще можем да живеем за себе си. И се надявах един ден да чуя думи на благодарност от децата за времето, което им отделих, подкрепях ги и бях до тях в трудни моменти.
Неусетно изминаха почти седем години и аз вече стоях на дипломирането на големия си син. Там беше и биологичната му майка.
В онази вечер тя беше толкова арогантна, сякаш тя беше отгледала сина си и му бе помогнала да завърши училище.
Всъщност тогава бях много изненадана, че тя бе дошла на дипломирането му и не го забравила като рождените му дни. Но не й обърнах внимание, не ме интересуваше. Бях напълно погълнат само от сина ми и неговия празник.
И ето, в края на вечерта, когато бяха раздадени свидетелствата за завършено училище на всички, водещият подари на всеки абитуриент букет цветя и им каза да ги подарят на човека, на когото са благодарни и когото ценят най-много.
И тогава се случи нещо невероятно. Синът ми слезе от сцената, дойде при мен и и ми каза: „Мамо, благодаря ти за всичко! Този букет е за теб!“ В този момент сърцето ми започна да бие десет пъти по-бързо, а сълзите се търкаляха по бузите ми.
Това бяха сълзи от щастие, че животът не е живян напразно. И въпреки че не съм негова биологична майка, аз съм скъп за него човек. Може би точно тези думи и действия доказват, че съм направила всичко правилно.
