Може и да не ви се вярва, но на мен лично ми се случи една мистична история, свързана с отвъдния „свят на мъртвите“. След нея най-накрая повярвах в съществуването на задгробния живот и във факта, че съществуват необичайни комуникационни канали между нашите светове.
Това се случи докато бях вкъщи по майчинство. Нови приятни задължения и грижи, свързани с раждането на малко дете, нахлуха в живота ми, променяйки го до неузнаваемост.
Спомням си, че главата ми постоянно беше пълна с нови идеи, свързани с отглеждането на бебе.
И изведнъж, неочаквано, започнаха да ме навестяват натрапчиви, необичайни мисли.
Тяхната същност бе, че е необходимо на всяка цена възможно най-бързо да помиря съпруга си Иван с неговия баща (т.е. с моя тъст). Това обаче далеч не беше лесно да се направи.
Факт е, че преди много време, когато Иван бил още малко момче, баща му напуснал семейството си и отишъл при друга жена. Отначало сина и бащата поддържали нормални отношения.
Когато обаче Иван пораснал, навърши 14 години, те се скарали. Жестоко. Не знам кой бил виновен. Но прекъснали отношенията си завинаги. Иван дори не покани баща си на сватбата ни.
И така. Заета съм аз из къщи, чистя, пера, грижа се за детето и в главата ми непрекъснато изникват варианти как тези двама скарани роднини да се помирят.
Един ден след обяд бебето заспа. Веднага, използвайки случая, реших да подредя голямата купчина изпрано пране. Стоя до ютията и гладя жилетките. В същото време планирам какво да сготвя за вечеря днес.
И тогава изведнъж някакви неясни образи се появяват пред очите ми и и започват да се оформят в ясна картина. Виждам, сякаш острани, че с Иван с,е в къщата на баща му. Стоим на прага и чакаме.
Вратата се отваря и ни канят да влезем вътре. Следваме баща му в коридора, той сяда на ръба на дивана и ни кани да се присъединим с ръка. Но ние с Иван стоим. Оглеждам се и казвам: „Е, здравейте! Значи тук живеете!“ И тъстът ми казва в отговор: „Аз не живея тук. Вече съм мъртъв!“
След тези думи видението изчезна. И сърцето ми бие силно, във всички ъгли на тялото ми. Изключих ютията, сложих я на дъската за гладене и си помислих: „Какво стана току-що? Как е възможно? И какво означава всичко това?
Реших да разбера всичко и да си изясня нещата. И разбрах как. Обадих се на леля Зоя, приятелка на майката на Иван. В добри отношения съм с нея. Говорим си за това-онова и междувременно започвам да питам отдалеч за свекъра (тя живее до него на улицата): „Къде е? Какво прави той? Как е той?“
А леля Зоя буквално ме стъписва: „Ами никак. Той вече не е на този свят! Минаха шест месеца, откакто го погребахме.“
И тогава сякаш ме обзе вдъхновение. Значи, че починалият тъст се опитва да се свърже със сина си чрез мен. Той иска да отида на гробището по някаква причина.
Вечерта съпругът ми се връща от работа. След вечеря му разказах за моите натрапчиви мисли и странното видение и изразих предположението си. Честно казано, бях едновременно развълнувана и уплашена.
Никога не знаеш защо мъртвите примамват живи хора в гробището. Иван също първоначално беше категорично против невероятната ми идея. Но в крайна сметка решихме да отидем на гробището.
Отидохме на място следващия уикенд. Там момчетата от траурната агенция ни помогнаха: въз основа на приблизителния час на събитието и името на починалия те предложиха в кой район е погребан починалият.
С мъжа ми се приближихме до посоченото място и слязохме от колата. Впуснахме се в различни посоки, за да намерим бързо желания паметник.
Щом направих няколко крачки, сякаш някой невидим леко ме хвана отпред за роклята и ме дръпна в другата посока.
Веднага настръхнах. Но невидимата сила не ми пусна роклята, а ме води право към една ограда, разположена недалеч от пътя. Запътих се натам. Видях снимка на мъж на паметника и правилното фамилно име под него. Обадих се на съпруга си.
Той откликна, а аз веднага бях „освободена“ от невидимата сила. Веднага отидох до нашата кола и се качих в нея.
Иван остана известно време сам до гроба, мислено общуваше с баща си, после се качи до паметника, докосна го за миг, сякаш се сбогуваше. И без да се обръща той тръгна към мен.
След това си тръгнахме.
Покойният ми свекър никога повече не ме е притеснявал. Явно му е било трудно в онзи свят. Не е можел да отиде там, където е трябвало, докато не сключи мир със сина си.
