Когато съм се родила, родителите ми са били само на 17 и 18 години. Самите те били още почти деца и животът ни не беше лесен. Родителите ми постоянно се караха, а мен най-често ме даваха на баба и дядо. Никой не се е грижел истински мен и пораснах както дойде.
Когато постъпих в университет и се преместих в общежитие, това остана почти незабелязано от родителите ми. Единственият, който се притесняваше за мен, беше любимият ми дядо.
Тогава реших: ще изградя живота си самостоятелно, без да разчитам на никого. От този момент нататък изградих железен характер.
По време на практиката си срещнах едно хубаво момче. След като завършихме обучението си, се оженихме. Неговото семейство също не беше идеално, точно като моето, така че сватбата ни беше скромна: празнувахме на открито с палатки, без родителите ни.
Единственият човек, когото поканих, беше дядо ми, но той не можа да дойде заради здравословни проблеми.
Когато дядо ми се разболя напълно, той продаде тухлената си къща и ми даде парите от продажбата с думите:
— Това ще бъде първоначалната ти вноска за апартамента.
Спестихме малко и скоро имахме собствен двустаен апартамент.
След време ни се роди дъщеря, а година по-късно и син. Когато децата тръгнаха на детска градина, си намерих работа в офис и учих задочно за счетоводител. Бях толкова заета, че не забелязах как съпругът ми си намери друга. След като научих за това, не му простих.
Съпругът ми не се поколеба и просто ни напусна. Този удар ме закали още повече. Реших да отворя собствена фирма за интериорна декорация. С времето изградих три големи екипа. Взех си шофьорска книжка, купих си кола и започнах да глезя децата със скъпи подаръци.
Когато синът ми навърши 13 години, в училище той обиди свой съученик, като го нарече бедняк. Накарах сина ми да се извини и след това започнах да го водя на строителната площадка през уикендите, за да може да помага на работниците и да разбере, че парите не падат просто от небето.
— Това не е честно! — възмути се синът ми. – Но все пак работеше.
Моят принцип е да не правя отстъпки на никого: нито на подчинени, нито на роднини, нито на деца. Децата знаят, че ако учат добре, ще имат собствено жилище. Но това зависи от тяхното поведение и академични постижения.
Синът ми е първа година в университета и много се старае. Дъщеря ми учи втора година, но се вълнува повече от външния си вид и момчетата, отколкото от обучението си. Често й казвам, че това не ми харесва.
Наскоро спечелих търг за вътрешна декорация на няколко строителни обекта. Там избрах два едностайни апартамента за децата. Жилищата са все още в процес на строеж, но вече съм се договорила за закупуването им.
Децата се зарадваха, но аз веднага ги предупредих:
— Напразно се радвате! Апартаментите ще се водят на мое име. Аз ще остана единствената собственичка.
— Защо? – попитаха те разочаровано.
— Защото ще следя самостоятелния ви живот. Ако доведете там лоши компании, ще ви отнема апартаментите. Избирайте си нормални приятели, няма да търпя жигола и меркантилни дами. Докато не видя, че сте си стъпили здраво на краката, няма да ви припиша апартаментите.
Децата бяха разочаровани, но разбраха, че нямат голям избор: или приемат моите условия, или сами си изкарват парите за жилище.
Давам им възможност да станат самостоятелни. Нека разберат, че родителите им са работили много, за да им дадат ключовете от апартаментите. Нека се страхуват, но и имат уважение. Права съм, нали?
