Семейството им имаше две деца: голямата дъщеря Вяра и малкият син Антон. Когато сестра му навърши 12 години, Антон се разболя сериозно.
Въпреки усилията на лекарите голяма скръб сполетя семейството. Антон си отиде. Ако не беше подкрепата на близките й, майка ми щеше да се самоубие. Бащата се опитваше да бъде силен в името на дъщеря си и съпругата си, но и той много скърбеше и замалкия Антон.
Когато майката Наталия се върна към живота и се примири със случилото се, тя предложи на съпруга си да си родят още едно дете. Мислеше, че това е единственият начин да запълни празнотата в сърцето си.
Александър се съгласи. Но двойката просто не можеше да забременее. Възрастта си бе казала думата. Решиха да почакат да имат внуци, ако им бе писано.
По това време дъщеря им Вяра вече учеше за педагог и работеше на непълен работен ден в дом за деца. Директорът на сиропиталището й позволи да започне работа като възпитател, въпреки факта, че Вяра все още нямаше диплома.
Той бе видял как това мило момиче се отнасяше към учениците си и просто не можеше да й откаже. И децата в дома обичаха много Вяра. Виждаше се, че тя всеки ден си вършеше работата с огромно желание.
Един ден в дома дойде ново дете на име Сашо. Момчето бе израснало в проспериращо семейство, но след смъртта на майка му собственият му баща се бе влюбил в друга жена.
Новата му съпруга не поискала да гледа чуждо дете. Другите роднини също не проявили желание да вземат момчето, така малкият Сашко се бе озовал в сиропиталището.
Момчето се отличаваше от другите деца. Очите му бяха толкова тъжни, а погледът му вече беше като на възрастен човек. Но изобщо не като на дете.
Още в първия момент, в който видя Сашко, Вяра бе поразена. Покойният й брат я гледаше по същия начин. Тя често бе сънувала този поглед през нощта, а сега го виждаше и в реалния живот.
Вяра се прибра вкъщи и плака цяла нощ. Тя си спомни за малкия си брат и горчива буца заседна в гърлото й. Беше й много мъчно и за малкия Сашко. Съжаляваше и другите деца, лишени от родителска любов, но се улови, че изпитва специални специални чувства към това момче.
Скоро Вяра бе готова да проведе важен диалог със своите родители.
— Не бихте ли искали да осиновите дете? – попита ги тя.
— Честно казано, понякога сме мислили за това. Когато разбрахме, че не можем да имаме отново бебе, обсъдихме тази идея, но се страхувахме, че няма да можем да обикнем чуждо дете.
— Искам да ви разкажа за едно момче – сподели им Вяра.
Тя обясни на родителите си за новопристигналото в дома дете. За това, че изпитва някакво привличане към Сашо. Все едно е неин брат. Или син. Вяра покани родителите да се срещнат с момчето.
Когато стигнаха сиропиталището, сърцата им се свиха. А щом видяха Сашко, загубиха ума и дума. Те също веднага забелязаха, че той има абсолютно същите очи като техния скъп Антон.
Родителите на Вяра не знаеха как да постъпят. Страхуваха, че вече не са толкова млади, но не можеха да забравят чаровното момче, в което виждаха сина си.
Накрая обаче те се решиха на тази стъпка и осиновиха Сашко. Момчето се оказа възпитано и се адаптира много бързо.
Разбира се, не се мина без трудности, но любовта и грижата на родителите му направиха чудо – успяха да стоплят душата на малкото момче.
Очите му вече не бяха тъжни, а изпълнени с щастие и любов. А Вяра с радост видя как родителите й си върнаха жаждата за живот – тя видя отново онези живи, изпълнени с енергия хора, които вече имаха своята важна мисия – да отгледат малкия си син.
